Академия Гримуолд



 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!

Share | 
 

 Just my life.

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Леда.
Зам. директор
avatar

Галеони : 1770
Живее в : Калифорния

Статистики
Интелигентност: 39
Опит: 45
Магическо развитие: 100

ПисанеЗаглавие: Just my life.   Пон Май 16, 2011 7:03 pm

Доста е тъпичко, но просто като нямах какво да правя се захванах да го пиша и сега се чудя дали би се харесало на някой хД Ако някога започнете да изпростявате от скука поне ще знаете, че можете все пак да прочетете това "произведение" ;дд
Енджой.

I глава.

- Алис! - студения глас на мащехата ми се разнесе из цялата къща, чу се като ехо, което препуска в огромна пещера. И не, спокойно, това няма да е една от онези истории за Пепеляшка. Надявам се.
След като най-накрая се наканих да си вдигна дупето от леглото започнах бавно и сънено да слизам по стълбите, които се виеха от третия до първия етаж на нашата голяма къща. Баща ми е влюбен в нея.. И не говоря само за къщата, ами и за онова злокобно същество, наречено Джулия. Безграничната ми омраза към нея не можеше да бъде описана само с думи, но нямаше как просто ей така да изоставя татко да се оправя сам с това дете на дявола.. Макар, че обмислях след две години, когато навърша 18 да си събера партакешите и да бягам надалеч от нея. Тая жена ме кара да върша всяка една нейна прищявка и аз естествено трябва да се съобразявам.
- Какво пак, господарке? - казах аз саркастично и си взех една ябълка от купата с плодове. - Отново ли искате да ви изпиля ноктите или може би да измета къщата? - продължих в същия дух. Сарказма ми е вродено качество и понякога се гордея с това, защото понякога изобщо не схваща какви ги говоря и дали все пак съм сериозна.
- Всъщност, сладкишче, позна. - тя ме изгледа надменно и се подсмихна на баща ми. Ахх тази к**ка! Иде ми да я изкормя.. Повдигнах едната си вежда, мислейки си "Ти сериозно ли?"
- Днес имам прием. - продължи Джулия с дяволитите си погледи и приказки. След като отхапах и последната от тази ябълка хапка, аз я замерях с нея с надеждата, че ще разбере намека ми. Но не, нали трябва да сме господарки. Посочи ми някакво розово натруфено палто и ми каза да го взема. Хихи, като се замислиш доста си приличаха. Тя беше висока и стройна с руса сламеста коса и мноого бръчки по лицето. Ими просто аз така си я представях ^^
- Мечтай си. - отвърнах аз и отново си отидох в стаята. Метнах си една черна тениска с изобразен кораб на нея, на който пишеше "Rosenrot".. И ако някой от вас случайно не знае - това е един от най-хубавите албуми на Рамщайн. Та да не се отклоняваме. Сложих си едни дънки, които бях издрала от скука, но пък не се получи толкова зле. Обух си кецовете, сложих си чантата през рамо и изхвърчах надолу. По пътя докато виждах как Д. ме гледа с ококорения си поглед тип "Ще видиш ти, зверче малко." оправях косата си, тоест опитвах се да я оправя. Прекарах пръстите си няколко пъти през нея колкото да не приличам на вещица, но просто днес не ми се занимаваше с прекалени глупости. Ухилих се срещу нея и отидох да прегърна баща си за .. здрасти ии чао.
По пътя за училище срещнах едно момче от училище - Питър.. Да ви издам - не беше чак толкова зле! Даже е сладък.. ОТКЛОНЕНИЕ.
- Хей, П. Как е? - го попитах аз, докато се опитах да го придърпам, за да дойде с мен до спирката на автобуса. Бях толкова широко усмихната, сякаш можех да засенча и най-жаркото слънце. Изглежда и на него му беше приятно да ме види.. Да се надяваме.
- Супер, при теб? Разбрах, че пак си се сдърпала с оная Джулия. Истинския дявол в човешки лик, а? - попита той заинтересовано. Не смятах, че ще си намерим тема, но ето, че и чудесата се случват понякога.
- Дамм, това е част от моето ежедневие! - отвърнах и се засмях. - Иначе аз съм си супер. Никога не може да схване за какво й говоря, но се свиква. - Обожавах да си говоря с него. Това момче някак си ме изкарваше от цялата обстановка, сякаш.. Се пренасям в друго измерение. И това до много голяма степен ми харесваше.
- Ясноо.. Нашите пък са разведени и живея с майка ми. Истинско бедствие. Хубавото е, че всеки уикенд отивам у татко. - той се ухили насреща ми и ме гушна през рамото. Лелее как ме гледаше и какъв беше сладур! Ъъ така де.. Той е готин. Уф кой залъгвам, толкова съм влюбчива. Особено, когато Питър е около мен. Неговата разрошена кестенява коса и изкряща усмивка.. Неговите кафяви, но невероятно красиви очи.. Всичко това ме караше да потръпвам още щом го видех. Надявам се да не е забелязал, щеше да стане доста неловко.. Увлякохме се в приказки, говорихме, говорихме и след около пет минутки така познатия жълт автобус пристигна на спирката. Вътре - пълен с деца, както винаги. Двамата с П. влязохме вътре и всички ахнаха като ни видяха заедно. Какво толкова? Не сте виждали приятели да чакат заедно? Кого залъгвам. Отстрани бяхме прекрасната двойка и аз го знаех! Доста хора ми го бяха казвали, дори вече не ми прави такова впечатление. Той най-учтиво ме покани да седна до него.
- Заповядай, ще е удоволствие за мен. - той отново ми се усмихна така, сякаш слънцето е изгряло след 100 годишен мрак. Отново се разтреперих - имах чувството, че ще се разтопя всеки момент.
- Б-благодаря.. - едвам успях да промълвя и думичка. Това значи ли, че съм влюбена или просто така ми се струва? Само не искам да ставам като всичките обсебени фенки! Ще се държа нормално. *изсумт хд* Седнах до него и отново завързахме някакъв разговор. Показвахме си разни неща на телефоните и така. Най-забавната част беше, че всички в автобуса си говориха за нас и ни зяпаха, а ние се правихме, че не ни пука. Но аз знам, че вътре в него и той си е коментирал също като мен..
След като пристигнахме в училище двамата слязохме и той започна бавно да доближава ръката си до моята. Аз гледах втренчено и се чудих какво точно иска да направи. Плъзнах поглед нагоре към лъчезарното му изражение, топлата усмивка и диамантено-изкрящите зъби. Всичко се случи толкова бързо докато се бях загледала.. Изведнъж едно топло чувство разтресе цялото ми тяло, но се стараех да не си личи много много. Сърцето ми започна да тупти устремено. Вече се държахме за ръце. Винаги съм смятала, че това с ръцете е детинско и смотано, но като се замислиш.. Или по-скоро като го усетиш не ти изглежда чак толкова детинско. Още повече че.. *засрамва се* Аз никога не съм се целувала с момче.. Никога никой не ме е приемал такава каквато съм и не ми е казвал, че съм красива поне веднъж.
Усмивката ми за малко да стигне нивото на ушите, когато някой.. и под някой имам в предвид нещо.. Когато някой развали хубавия момент.
- Мечоо! - от далеч се чу някакъв лигав кифленски глас, който викаше насреща на Питър. Извърнах погледа си от красивите му очи и забелязах някаква префърцунена мадама с руса коса и малка чантичка с кученце в нея се насочваше право към нас, опитвайки се да не си изкълчи крака от тези големи токчета. Или пък да не счупи някое от тях. Имаше къса поличка и розово потниче, на което пишеше "Eat me." .. How bitchy. Няма значение, важното е, че можех да започна да я нареждам, но така нямаше да направя добро впечатление на П. Е, нямах избор, тя ме извади извън нерви, когато се провикна срещу мен. Извика нещо от сорта на "Ало, малката, махай се от моя пухчо!" .. Е ТОВА БЕШЕ! Изпуках си кокълчетата, за да изглежда по-истинско (xD) и тръгнах право към нея.
- Иначе какво? - казах заплашително и я погледнах право в лицето, което междувременно беше покрито с 20 слоя фон дьо тен. Такива индивиди не се срещаха лесно. В същия момент зад нея изскочиха още две такива, явно нейните бодигардки или.. смешни копия? Нямаше голямо значение за мен, важното беше какво ще ми каже тази.. ....
- Иначе.. Иначе.. - тя заекваше в опит да напрегне малкото нещо в главата й, наречено мозък. Според мен не й се получаваше, но явно не бях единствена.
- Бела, остави. - викна Питър и я погледна строго. Какво се опитваше да каже? Че няма смисъл да се занимава с отрепки като мен, или че е прекалено тъпа, за да измисли как да ми отвърне. Е, сега щеше да се разбере. Извърнах поглед към него и го попитах нещо от сорта на;
- П. нищо ли няма да направиш по въпроса? Коя е тая? - ето това вече беше истинската ми същност. Оставаше да взема един камшик и да започна да изтезавам долното изчадие, което се опита да ме разкара от него.. О, не, ето я и обсебената част. Ужас. Приближих се до нея и й шибнах един здрав шамар, с който да ме запомни. Запътих се към класната стая с наперена походка без много да ми пука кой какво ще си помисли за мен. Важното беше може би, че оная си получи заслуженото. .


II глава

Сори, че е много кратко.. Просто музата ми нещо изчезна, а пък искам да пусна втората глава хДДД


Малко странно е да продължавам историята на живота си с една и съща случка, но за сметка на това различна глава. Е, знам, аз самата съм си странна. До къде бях стигнала? Бела. Ако паметта ми не лъже - "гаджето" на Питър. Важното е, че е загубила респекта му към нея.
Настаних се на един свободен чин по средата най-отзад и извадих учебната си програма. Така и не я научих, затова всеки път трябваше да надниквам в това измачкано листче. Разтворих го и извъртях погледа си към "Четвъртък". Първия час - Биология. Ужас. Мразех я (и още я мразя) и никога няма да я заобичам. Никога. Извадих учебника и тетрадката си, които бяха последвани от черната ми химикалка, на която махнах капачката. Погледнах сърдито към госпожата, която отново се опитваше да ми каже нещо, но аз както винаги не исках да я чуя. Спеше ми се.
Притворих очите си и се облегнах назад, а момичето, което седеше до мен побърза да се запознае с мен, защото бях нова.
- Аз съм Али. Приятно ми е! - тя ми подаде ръката си и зачака все пак да отвърна на поздрава, но аз колко я чух... по-скоро колко исках да я чуя. Няма значение, първото впечатление е важно, затова и аз се обърнах към нея и я здрависах.
- Алис. - отвърнах и забих една слушалка в ухото си. Започнах да се унасям в ритъма на музиката.. Рамщайн бяха любимата ми група и мисля, че и тя го забеляза.
- С-слушаш Рамщайн? - попита Алисия очудено, гледайки прекалено голямата ми тениска. Изгледах я доста странно и поклатих глава в знак на съгласие. Последва една широка усмивка от нейна страна. Белите й подредени зъби просто си личаха от километри. Русата й къдрава коса беше хваната на две сладки опашки, които се мяткаха на ляво и на дясно. Тя бръкна в джоба си и извади някаква миниатюрна кутийка. Отвори я и вътре в нея имаше.. О, боже!
- ОБЕЦИ НА РАМЩАЙН!? - викът ми се разнесе из класната стая и г-жа Уизли ме изгледа сякаш съм някакво страшно насекомо, което можеш да видиш само 1 път в живота си.
Това бяха най-красивите обеци, които някога бях виждала. Бяха просто винтчета, но вместо топче или зарче или друга глупост на края отпред имаха ЛОГОТО им!!! Просто останах без думи. Само заеквах и я гледах като теле в железница.
- У-у-уникални са! ПРЕКРАСНИ! Значи и ти си фен? - попитах аз заинтересовано и зачаках да ми отговори, когато..
- Питър Уейнслоуел! Къде беше господинчо? - попита строго госпожата и го изгледа с един от нейните "страшни" погледи. За пръв път научавам фамилията му - много е странна!! хД
- Да, да спестете си го. - провлачи той и се разположи на чина в дясно от моя. Веднага ми отвлече вниманието от готините обеци. Обърнах се към него и му се усмихнах. След това скъсах малко листче от тетрадката си, на което написах: "Как я търпиш тая Бела?" и му го подадох. Хубавото е, че госпожата не забеляза, че иначе щеше да има "Млада госпожице!" Той взе листчето и забързано го отвори. Бързо плъзна поглед до точката и го обърна. Написа нещо, намачка го и ми го върна. Ахх такава топла ръка... Разгънах го и замалко да го скъсам. "Скъсах с нея." Сърцето ми започна да бие по-развихрено от всякога. Изчервих се, просто го усещах. Прекарах пръсти през разрошената ми от вятъра коса и върнах листчето в предишната му форма - намачкано. Скрих го в чантата си и продължих да го гледам ухилено. Това беше една от най-хубавите новини, които скоро са ми съобщавали. Нима той просто е скъсал с нея? И въпроса е защо... Предстоеше ми да разбера..
След края на часа го хванах за ръката и го издърпах извън класната стая. Докато отивахме към двора го погледнах с моя "Бъди изкрен." поглед и го попитах защо е скъсал с нея.
- Безпричинно. Добре де, може би си има причина, но ти сигурно я знаеш. - Питър ми отговори и след това ми намигна. - Искаш ли дъвка? - ме попита той докато вадеше Орбит от джоба си.
- Може, мерси. - отвърнах аз и взех една лентичка. Отговора му не ме изненада, но и не бях сигурна, че ще каже това. Важното е, че вече е свободен. Сега беше времето да му покажа какво всъщност е моето отношение към него - колкото и странно да звучеше. - Между другото, имаш ли скайп, телефон или нещо такова? - и след този въпрос той бръкна в левия си джоб и ми поиска химикалка. Дадох му и той написа скайп-а си, последван от мобилния му. Бре, не беше трудно все пак. Ухилих се както винаги и извадих нокията ми. Въведох една по една цифричките от номера му и натиснах "Запамети". Благодарих му и изтичах вътре, понеже срама ми идваше в повече. Нямаше ли да е по-лесно например някоя моя приятелка да го попита или пък не знам.. Хубавото е, че се пристраших и той не ми каза нищо. Сега единственото, за което мислих е как ще се развие всичко това.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Леда.
Зам. директор
avatar

Галеони : 1770
Живее в : Калифорния

Статистики
Интелигентност: 39
Опит: 45
Магическо развитие: 100

ПисанеЗаглавие: Re: Just my life.   Нед Май 29, 2011 10:31 pm

Накумих се да напиша...


Глава III

Въведение:
Нима това е края? Изминаха дни откакто не съм писала в дневника си. Всичко отдавна изчезна за мен. Вече не чувствам нищо освен тъга и не виждам нищо освен него. Питър - момчето, което не опроверга невъзможните ми очаквания. Дори русокосата къдравелка, която седи до мен вече не ми обръща внимание.
Всичко започна ден след като ви разказах за скъсването с оная кифла. Оказа се, че е заради друга, която.. да призная - е много красива. Има алена като кръв коса до раменете, която разделя на две с път по средата и винаги й се пречка в очите. Носи се с очна линия и спирала, придружени от малко пудра. Честно да ви кажа - не съм я виждала никога откакто съм в тази гимназия. Тук съм от 8 клас, въпреки че смених класа си и сега познавам само Питър. А и си падам аутсайдер. Но със сигурност тя е нова в училището! Е, нямам идея как, кога или къде са се опознали - та чак харесали, но със сигурност ще разбера. Защото.. защото.. Той дори не си е помислял за нас в .. такъв смисъл. Сигурна съм. А отношението ми към мнего се влошаваше. Не искам това да се случва. Не. Всъщност.. Не се влошаваше. Поради единствената причина – любов. Колкото и да му бях сърдита аз не можех просто ей така да загърбя всичко..
Нова сутрин, ново начало, нови хора. Добре де, с изключение на новите хора. Освен ако под нов човек не разбирате Питър Уейнслоуел. Най-прекрасното момче. Та бях тръгнала да ви разказвам за новата му „придобивка”.. Или не точно. Казва се Наташа Коул. Нормално име, ще си кажете, но тя е ненормална. Не, че аз съм. И както си размишлявам тук спокойно мога да напиша цяла книга с празни, безполезни или просто отхвърлени от другите разсъждения. И знаете ли? Не мисля да го правя. Но може би ще напиша книга, в която аз съм главния герой. Да, точно така.. Ще се казва “Просто моя живот” и лично АЗ ще разказвам за себе си. Започвам от сега.
Беше светъл и приветлив ден. Дърветата все още цъфтяха, макар и вече лятото да беше настъпило.


- Алис! – толкова познато.. Толкова МНОГО познато.. Гласа на Джулия, естествено. Отново викаше клетата тийнейджърка долу и кой знае какво щеше да иска този път.
- Идвам, досадо. – тя си измънка нещо под носа и нахлузи една дълга тениска на слабичкото си тяло. Прекара гребена няколко пъти през косата си, грабна черната чанта през рамо и забързано слезе по стълбите. Сякаш отново щеше да има кълцане на глави, но вече беше свикнала. Не. ОТДАВНА беше свикнала на това чудовище. – Какво желаете, мисис?
- Би ли ми помогнала с тези документи? – г-ца Волдемор днес сякаш беше по-мила от обичайното. Явно искаше нещо от бащата на момичето прекалено много. Нова кола?
- Разбира се, господарке! – и все пак. Милото отношение на мащехата не промени мнението за нея.
- Престани с иронията и сърказма. Дразниш ме вече! А сега, ще те ПОМОЛЯ да наредиш тези хартийки.. Така, де. Тези документи.. Да ги сложиш в коша.. Имах в предвид ПАПКАТА! Ъ-ъ.. Д-да... – очевидно беше, че е завеяна на някъде.
- Д-добре. – заекна Алис леко неразбиращо и се зае с тези ... хартийки. Всичко за нея беше хартийки.
След като най-накрая свърши с подреждането, момичето ги подаде на Джулия и отиде в кухнята. Отвори хладилника и той както винаги беше празен. Не точно, де. Всъщност винаги имаше много храна, но критериите на младата бяха странни. Постоянно искаше нещо, което не изисква никаква обработка – дори рязане, ами просто да си го вземе и да яде. Поогледа се още малко и мярна някакъв чипс. Ч-чакай малко.. Чипс в хладилника?! Какво по.. „Е, нямам какво да губя!” – това бяха окуражаващите думички, които винаги си казваше. Грабна хрупкавите и уж изпечени картофи, които никога не бе мислила за истински картофи и кетчупа. Винаги ядеше всичко с кетчуп. Е, не баш всичко, но повечето неща. Взе си и една чинийка, в която си сипа кетчупа..кетчуп. Започна да се храни и през това време забелязваше как надменната я гледаше.. надменно.. отстрани. Не, че ѝ пукаше особено. Продължи съвсем спокойно да си яде. След около 10 минути беше напълно сита и стана от масата. Прибра си всичко, обу си черните кецове и излезе без дълги сбогувания. И без това баща ѝ май отсъстваше от тях, или просто се беше затворил в стаята си.
„Дали днес ще се видя с него..” – това бяха единствените мисли, които минаваха през ума на нашата героиня. И говоря по принцип, а не само в момента.. Алис наближаваше автобусната спирка, когато забеляза някаква фигура, идваща от лявата ѝ страна. Още щом зърна кой е това всъщност, сърцето ѝ шумно се разбумтя, сякаш света свършваше.
- Хей. – симпатичното момче я поздрави, сякаш нищо не се беше случило. Е, не, че нещо се беше случило, но все пак..
- Питър.. Здрасти. – момичето отсече със строг глас и извади един учебник от чантата си. Уоу! Явление. За пръв път отваряше учебник. Това трябваше да се заснеме. Видео или може би просто снимка? Не знам, но трябваше. Определено.
- Хм.. Приятно.. Учене? – заекна Уейнслоуел, докато се опитваше да се самоубеди да повярва на очите си, но просто не му се получаваше. Наистина.
- Да.
- Хей, какво ти има? – странно. Загриженост.
Тя вдигна погледа си от учебника и се почеса по главата. За пръв път му пукаше за нея.. Или просто си намираше тема за разговор.
- Нищо. – отсече тя и върна очите си към урока по Литература. Момчето зае мястото си до нея и през абсолютно целия път до училището я гледаше като изънземен..


Да. Това е историята на моя живот. Всъщност, много малка част от нея. Още – в следващата глава. Сега само можете да гадаете какво ще се случи. >.<



Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 
Just my life.
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1
 Similar topics
-
» My life
» Дневниците на вампира от есента по Fox Life
» Убийствен пъзел VII (2010)
» кой обича общи чатове? happy ^^
» Опиши се с песен

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Академия Гримуолд :: Фън, Фън, Фън. :: Литература-
Идете на: