Академия Гримуолд



 
ИндексPortalGalleryВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!

Share | 
 

 Писанките на един отчаян шокохолик

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Каст Итънууд

avatar

Галеони : 50
Живее в : In the sky

Статистики
Интелигентност: 9
Опит: 10
Магическо развитие: 8

ПисанеЗаглавие: Писанките на един отчаян шокохолик   Вто Май 17, 2011 6:40 am

Надолу бе. Намигване
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Каст Итънууд

avatar

Галеони : 50
Живее в : In the sky

Статистики
Интелигентност: 9
Опит: 10
Магическо развитие: 8

ПисанеЗаглавие: Re: Писанките на един отчаян шокохолик   Вто Май 17, 2011 6:41 am

Разкази


Език по заледена стомана

Красиви сини облаци нежно лазиха по все още полусветлото нощно небе, тихи, откъслечни звуци от кучешки лай и лек повей на горещия августовски вятър изпълваха стихналата улица. Парещият му дъх плахо разговаряше с нощните птици в притихналите корони на дърветата и нежно потъпкваше изгорялата от слънцето трева, сякаш разказваше красиви любовни истории на целият свят. Виеше се високо между недоразвитите още клони на новозасъдените дървета и после плавно се устремяваше към земята.

Блек седеше свита на кълбо върху леглото си, силно пргърнала възглавницата си на цветчета, облечена в черна рокля и тихо плачеше. Току - що бе загубила най - добрата си приятелка и родителите си. Току - що те бяха безмилостно погълнати от черната пръст, сякаш изгубени безследно в адският мрак на ноща. Тя помнеше лицата им. Те изплуваха пред тюркуазените й очи и едва ли скоро щеше да забрави. Бяха безизразни като бяло платно, като блоков лист на все още чудещо се какво да нарисува момиче. Как искаше да изрисува някакъв признак на живот там, на радост, гняв или нещо такова. Само й стигаше да знае, че не са попаднали все още във вечният си дом, погалени от нежната ръка на смъртта. Как подхождаше сега името й на настроението и мъката й ... Под отвореният прозорец се чу изшумуляване. Котко бе преминала под него. Или поне така си мслеше. Чернокосото момиче не чу нищо. От погребението насам нямаше навика да мисли за нещо друго, да прави нищо друго, да мечтае и живее за нищо друго освен тъгата. Но това под прозореца не беше котка. Не беше и човек. Беше вампир. Той скочи, пълен с енергия и жаден за мъст. В морско сините му очи се четеше неистов гняв, но и малко мъка. Той се доближи безшумно към леглото на разбитата на парчета Блек и нежно спусна пръсти по бледата й кожа. Сграпчи слабото рамо и момичето се обърна с лице към него. Беше блед като призрак и тих като последна лятна нощ.
- Убий ме! И аз, и ти ще сме доволни! - Тихо и безропотно се съгласяваше с приближаващата я смърт. Но дали вампира щеше да да забие пълните си с отрова зъби в гладката, бледа кожа на Блек? Или щеше да я остави тук, да страда сама? Очите й бяха вече изсъхнали от сълзи и ... вампира видя това. Видя желанието й да умре, да се спаси от мъката.

Момичето изпъна шия пред носа му, сякаш за да го подразни. Той я погали и доближи устни, но не за да я ухапе. Вампира я целуна нежно и със светкавична бързина се отдръпна.
- Не мога да го направя. - Тихо прозвуча гласът му. Беше нежен, пълен с грижа, кадифен за ушите на Блек Дери.
- Как ... как не можеш?! Та ние дори не се познаваме! Моля те, направи го, за да се спася! - Простена и заби лице във възглавниците. Не искаше никой да я съжалява, не вярваше че нещата ще се оправят.
- Аластор Домблидо. Името ми е Аластор Домблидо. Вече се познаваме и няма да те убия. - Гласът му се изгуби между четирите страни. Постояха секунда и той направи кълбо, за да излезе. Изгуби се в тъмнината.



Диментор

Алекс Блекхард. Името, което не трябва да се споменава. Човека, който не трябва да съществува. Злото, което трябва да бъде унищожено. Та този човек седеше сред четирите каменни стени на затвора Азкабан и прилежно, доколкото можеше да се нарече така, пишеше върху старо и окъсано парче кафеникав пергамент. Патешкото перо в ръката му скърцаше оглушително при всяка среща на заостреният си край и листа. Леко окосмената ръка на мъжа постоянно променяше ъгъла си, а на грапавата повърхност личаха лилавеещи изкривени от вълнение букви. Алекс бе около трийсет и пет годишен мъж, но иначе черната му коса вече беше прошарена със снопове почти бели или сиви косми. Очите му бяха котешко зелени и лудешки издаваха мъката на мъжа. Той беше висок около метър осемдесет и пет, със мускулесто от бягане тяло. До ръката на Блекхард седеше топчеста мастилница, в която той от време на време потапяше сивкавото перо.
Той поспря за малко. По листа в тъмното се виждаха белезникави капки и размити букви. Да, това бяха сълзите на един отчаян мъж. Погледна листа със премрежен от сълзи поглед. Беше готов. Стана от стола си и извика диментора. Той махна качулката си и долепи челюстите си към усните на Алекс, а разпадащите му, капещи ръце го обвиваха в адска прегръдка. Целувка, след целувка, след целувка ... После тялото на Блекхард падна студено и бледо, с мъртвешки звук, на пода. Листът обаче още седеше върху масата. В него пишеше следното :
“Мила, Блек,
Исках да ти кажа колко много ти благодаря за разбирането. Само ти успя да вникнеш в обърканата ми душа, да разгадаеш посивялото ми от мъка сърце ... Само теб не те беше страх от името ми, от мен самият ... А аз бях просто объркано хлапе, направило поредица от грешки ... Поредица от детски грешки, това съм аз ... Сега, сега аз умрам. Забога, светът се оттърва от мен! Честито и още веднъж благодаря, Блек!
За Блек Дери
От Алекс Блекхард!”


Да умреш със стил

Красиви зелени очи, вперени в мен ... Вампирски зъби, едва здържайки отровата си ... Сила и блясък ... Защо го правя? За да умра красива, млада и жива. Жива смърт, а? Странно звучи, не отричам, но не бих искала да си отида стара и болна, със тръби в гърлото и натровена с лекарства. А и е приятно да усещам диханието на смърт по кожата си. Нежната експлозия на избухващ адреналин в кръвта ми, вятъра в косите и може би последният ми дъх ... Не би ли искал и ти така да живееш? Да ходиш по ръба, да се смеш като за последно?! Или си срахливец? Бръмбар, смазан от високия ток на еднообразието? И когато умираш да откриеш, че живота е един и ти си го пропилял в страх? Ти, който завърва всяка година с отличие. Ти, който държиш в ръцете си хиляди момичешки сърца. Ти живуркаш. Не ме гледай, така е. Не живееш, просто живуркаш. Страхуваш се. И все пак, заклевам те когато дойде време, да умреш със стил. Точно както аз. Очите ми ще бъдат почернени, устните - разцъфтели отново в черно. Дрехите, мислите ... Черното е начин на живот, а не просто цвят.


Ин и Ян
Саундрак: http://www.youtube.com/watch?v=AscPOozwYA8

Две хлапета, момче и момиче държаха ръцете си и тичаха през локвите от дъжда, който бе валял преди малко. Калните пръски оставяха отпечатъци върху малките им детски телца, точно както и спомените, както всички техни моменти, оставяха своя печат върху двамата. Бягът им спря пред една от дупките и двамата се погледнаха усмихнати.
- Казах ти, че мога да направя по - големи пръски от теб! - Изчурулика момчето. В косата му имаше пясък, мръсотия, но в очите му, детски и невинни се четеше толкова любов към момичето с дългата права черна коса. Пръстите им все още седяха сплетени по детски.
- Нее! - Изпищя момичето когато приятеля и я бутна в калта. Момчето се уплези и също скочи при нея.

***

- Ин! О, забога, толкова ли съм сгрешил ?! Какво става? - Викаше момчето, а зеленото му брезентово яке се надигаш от бягат му. И двамата тичаха. Тичаха в калта. Е, вече не бяха същите шестгодишни хлапаци, както преди. Сега бяха пълнолетни. Днес се навършваха осемнайсет години от както се познаваха. А те се познаваха още от родилния дом, детската градина и после училище. Ян не разбираше какво е направил. Но и приятелката му не му помагаше. Най - накрая спря и заговори. Но не се обърна към него. Не искаше той да вижда лицето и. Не че не я бе виждал разплакана. Просто никога досега тя не бе плакала заради него. Той знаеше, че е сгрешил, знаеше, че нещо я мъчи.
- Ян, приятелството ни днес навършва осемнайсет години! А ти просто седиш и се целуваш със гаджето си! Обеща ми да прекараме деня заедно. За осемнайсет години трябваше да предвидя, че никога няма да се сетиш за нашата приятелогодишнина, ако не ти напомня. Ти си най - добрият ми приятел. Помниш ли колко глупости сме извършили задно ?! Как бягахме от часове?! Как пушихме и се забавлявахме в гимназията ?! Та ние сме Ин и Ян - никой не ни приема поотделно. Как можа да не се сетиш ?! - Гласът и трепереше, а по бузите и се стичаха сълзи. Той усещаше болката в нея и много съжаляваше. Познаваше я от толкова време. Толкова неща бяха преживели заедно. Бяха като брат и сестра. Но той беше забравил. Не можеше да си го прости. Достатъчно се мразеше сега.
От ъгъла се видяха няколко снопа светлина. Те се приближаваха все по - наблизо. И все по - съдбоносни ставаха. Мъжа в колата, дебел, плешив, със бяла брада и голям корем не виждаше двамата тийнейджъри. Нито те него. Просто продължаваха да се карат, наразбирайки, че осемнайстият рожден ден на момчето и годишнината им ще се окажат смъртоносни. Ин дори нямаше да се нарадва на пълнолетието си, защото беше родена на следващия ден. Колата, сива на дневна светлина и черна нощем, се доближи до задъханото момче. Чак тогава мъжа осъзна, че пред него има хора. И то не какви да е хора, а двама млади, две красиви души, слети в приятелство, еднакви в това, че са различни. Мъжа не можа да спре колата и блъсна Ян. Гласът на момичето разцепи нощната тишина.
- НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! - Викаше. Кълнеше Бог за това, че и е отнел единственото хубаво нещо на света. От очите и се ронеха сълзи. От небето падаха тежки капки дъжд, сякаш и то плачеше за рошавото момче със златисти очи. Човека в колата не слезе от страх. Просто избяга като долен мерзавец и остави едно момиче с разбито сърце и живот. Какво ще прави тя без него? Как ще го преживее? Нещо и просветна - тя нямаш какво да губи. Можеше да умре спокойна. Извади ножа от джоба си, беше го взела за самозащита, отвори го и сряза вените си. До сутринта смъртта я затри от лицето земята. Душата и вече беше преминала отвъд. И беше щастлива, защото беше с него. Ин и Ян - в раждането, в живота, в смъртта и в отвъдното. Неразделни. Винаги в хармония.

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Каст Итънууд

avatar

Галеони : 50
Живее в : In the sky

Статистики
Интелигентност: 9
Опит: 10
Магическо развитие: 8

ПисанеЗаглавие: Re: Писанките на един отчаян шокохолик   Вто Май 17, 2011 6:42 am

Пролог

Имах всичко, а го загубих по най - долният начин. Не правете като мен, хора. Недейте! Имах магията на семейството, щастието. Къде е всичко? Къде съм аз? Изгубих се безследно. Не, не бягай и ти от мен! Остани ... Подай ми ръка мълчаливо. Моля те. Падам на колене и моля със сълзи на очите. Глупаво дете! Години наред живях сама. Сама мразих всичко, а излезе, че най - много от всичко мразя себе си. И не ми казвай, че сама съм си виновна, защото го знам перфектно. Само ми бъди приятел. Само ми подай ръка ...
О, човече! До къде стигнах! Моля за милостиня, а заслужавам бавна и мъчителна болка. Срината съм, но не се предавам и чакам само ритник в задника, за да продължа борбата да си върна всичко. Нека ми да страдам.
Честит рожден ден на мен!

Вярвай в магията
1 - Нормално ненормална сутрин

- Наздраве, мила. - Ухили се татко, сърбащ горещото кафе без захар и ми подаде салфетка. С брат ми останахме да живеем при него след развода, защото майка ни искаше да пътува, да обиколи целия свят и да види всички култури и народи. Е, аз също мечтая за това, само че трябва да уча скучни уроци по биология, да пиша безкрайно дълги домашни и да се справям с живота на богато момиче в обикновено училище. Ще си помислите “Че какво му е трудното на това!”, нали? Е, да ама не е съвсем така. Аз съм Вики Гай, родена съм и живея в Маями и съм на 14 години и точно месец. Да се върнем на деня. Та тогава големият ми брат Лиъм слезе от стаята си и седна на барплота.
- Ли, знаеш, че не трябва да сядаш там! - Изскимтях и сбърчих устни. Обикновено богатите момиченца получават така всичко, но аз не съм като тях. По - точно моето семейство не е като техните. При нас трябва да се потрудиш, за да получиш нещо. - Махни се де, ние закусваме тук! - Запротестирах на Гай - детенце номер едно и го издърпах от мястото, което беше заел сега.
- Тори, аз също закусвам. - Ухили се чаровно. - Ето, виж, вземам чиста чиния и ненагризана кифла. - Овърна и още по - очарователно си наля кафе. Да ме затапи с думи, винаги е било негова лична победа.
- Веднага се махни от там и смени тази победоносна усмивка с нещо по - нормално за суринта. Например физиономия тип “Добро утро!”, как ти звучи? - Вече започвах да се ядосвам, и по - големият ми брат виждаше това.
- Гай, аз тръгвам на работа. Чао, Викс, Лим. - Татко стана, отърси се от трохите и затвори вестника.
- Чао, Гай - татенце! - Провлачихме и аз го целунах по бузата.
- Тор, в стаята ми след пет минути! Трябва да си поговорим! - Делово каза брат ми, повдигна веждите си и изтопурка по стълбите до банята си.
- Какво ли иска от мен?! -Казах повече на себе си, отколкото на баща ми и започнах прилежно да оправям кухнята, а татко повдигна рамене на излизане през задният вход. Чух вратата на черният му Лексус и зарязах парцалчето и трохите, след което яростно се запътих към частта на Лиъм.
- Лии, тук съм. За какво искаше да говорим? - Направо влязох без да чукам и се тръшнах на сивият диван. - Щом теб те няма, телефонът ти ще ми прави компания. - Просъсках и грабнах апарата като орел от гнездо. - Кое ли ще е най - интересно? О, първо се проверяват СМС - те, колко съм глупава! - Тихо прошепнах и занатисках тъч скрийн дисплея на Самсунг - а му. - Трейси: Обичам те!, Трейси: Лека нощ, мили!, Трейси: Ще те чакам на нашето дърво, след часа по Алгебра! - Спрях за секунда и продлжих да движа съобщенията нагоре. - Трейси, Трейси, Трейси, Мама, Татко, Тори ... Няма ли нещо по - забавно тук?! - Обърнах се към тавана на стаята, който беше облепен целият със плакати на Памела Андрсън.
- Ей, кой въобще ти е позволил да пипаш телефонът ми и по - интересното - какво търсиш в съобщенията мии!!! - Изкрещя ядосано и седна по хавлия до мен.
- Беше ми скучно. За какво искаше да говорим? - Игнорирах въпросите на брат си.
- Ами трябва да ти кажа нещо. Татко ме помоли да го направя. Ти си магьосница! - Уверено изтърси и се ухили. По устните ми бавно започваше да разцъфва една от непринудените ми усмивки и огледах стаята. Наистина ни трябваше домашна помошница.
- Стига си се ебавал с мене, момченце! - Изкикотих се и върнах шоколадовите си ириси върху него. Определено Трейси имаше добър вкус.
- Не се бъзикам с тебе, сис! Магьосници сме. Ти не знаеше до сега, и така трябва де, но във вените ни тече магия. Погледни косата ми. Сега е сламено руса, но мога да я променя и да стане например черна или зелена. Изънт ис куул?! - Обясни ми, като последното изречение изговори с британски акцент.
- Не става, Хосе! Няма да се хвана! - Върнах му жеста с Мексикански. - Чу ли - Хосе! Леле, как ме бива само! Ама и ти си един ... - Вече се заливах от смях.
- Не се смей, защото е истина! - Предупреди ме и захвърли една мишо - сива възглавничка от дивана. - Седни да ти обясня как стоя нещата. - В зеленият, котешки поглед на русокосото момче се четеше букет от чуства - радост, малко носталгия, мъка и загриженост.
- Стига де, не може да е толкова лошо... - Простенах и се настаних до Лиъм.
- Не е лошо! Напротив, супер готино е! Гай сме магьосници, систър. Обаче не трябва да разбираме за това преди да сме навършили четиринайсет години и месец, защото ще загубим силите си. Днес става точно толкова време откакто ти порасна и сега трябва да разбереш защо си различна. - Обясни накратко и впери в мен вече тюркоазено сините си очи. Те малко ме плашеха, но пък топлата му ръка върху раменете ми, ме успокояваше и придържаше тялото ми да не започне да трепери от страх.
- Леле, ама наистина?! - Попитах недоумяващо, но и любопитно. Бях готова за нови знания и подвизи, но страхът в мен прозираше, излизаше през всяка пора на кожата ми. Исках най - после да започна да се уча, но да има от кой. Да има кой да ме пази.
- Да! - Отсече той и въздъхна. Споменът за това как той разбрал го беше залял и никой от двама ни не разбра как четирима човека, облечени в черно, нахлуха през прозорците.
- Стойте далеч от сестра ми! - Изкомандва Гай - детенце номер едно и застана пред мен, разперил ръцете си. Тогава единият от тях се приближи към мен и ме дръпна назад, а другите трима изтреляха по един нож към брат ми.
- НЕ! Вземете мен вместо него! - Изпищях и го блъснах, но ножовете като бумеранг последваха тялото му и след стотна от секундата се бяха впили в бледата кожа на Лиъм.
- Белийв ин меджик! - Извика с последни сили към мен и река от кръв рукна по килима, а маскираните хора бързо излязоха от къщата. Заради мен той бе умрял. Тръшнах се все още топлото му карвящо тяло.
- Не!!! Не умирайй! - Виках и удрях гърдите му с юмруци сякаш така ще успея по някакъв начин да го върна ... Но, забога, него вече го нямаше.

Избърсах сълзите от очите си и извадих Блекбъри - то си от джоба на дънките. Примигнах, въздъхнах и занатисках номера на татко, който знаех на изуст. Цъкнах на зелената слушалка и зачаках с телефона до ухото си. Секунда, две, пет, петнайсет.
- Вдигни най - накрая, бе човек! Синът ти е мъртъв, а ти си в оперативка! - Май проглуших нечие ухо от другата страна. Е, хубаво. Значи нямаше да обяснявам дълго.

***

Веднага след глупавия разговор по телефона татко влезе в стаята на брат ми, хилейки се. Не можех да го разбера. Всъщност и сега не мога, но да се върнем на момента. Но пък костюмът му ходеше.
Спря се първо при мен, за да ми обърше сълзите. Ръцете му бяха нечовешки грапави и студени. После се наведе над трупа, цъкайки с език като швейцарски часовник. Изнерви ме, въпреки че ми беше баща.
- Беше глупаво момче. Жалко, че си отиде така. - Една престорена въздишка и тежък, злобен смях се откъснаха от устните му. Кой беше той? Не му ли беше жал за ... мен? Загледах се във вперените му в мен очи. В тях лудешки проблясваше зелено пламъче.
Приближи се и ме погали по дясната буза, оставяйки ледена следа от допира на ръката му. Усещах зловонният му дъх. Усещах как замръзвам. Как попадам в тъмната бездна на страховете си.
- Мила моя Вики,
скъпичка магьоснице,
тихо, не страхувай се,
че ще те направя на
смръдлива зелка. - Глас, по грозен от розова тениска с надпис "Обичам те, Джъстин Бийбър!" и снимка на тази личност. Толкова злокобен, че косъмчетата по врата ти настръхват. Но, чакай, що за песен звучеше в ушите ми? Ама аз не исках да ставам на "смръдлива зелка"! Що за глупава приказка е това и бях изгубена в нея? Защо не виждах нищо? Защо замръзвах?
Сън. Да, само сън можеше да е. Нищо друго. И все пак е глупав сън.

Край.

2 - Паника - Татко е изрод!

Въздухът, по - тежък от олово се процеждаше между устните ми. Дробовете ми със все сили се бориха за следващата глътка, надявайки се, че тя ще е по - лека и доста по - вкусна от предишната. Мозъкът ми отказваше възможността да е наистина на това ужасяващо страшно място. Вече от убеждаване, че всичко е наред прегряваше до такава степен, че скоро щях да изпадна в мозъчна смърт или по - лошо - щеше да се изпари съвсем. Супер, щях да се събудя най - накрая.
Вдигнах ръцете си свити в юмруци и разтърках затворените си очи. Значи ме биваше за слепец. Но разтъркването с нищо не помогна. Смъденето още си седеше. Нова вълна страх ме връхлетя. Ами ако всичко е истина? Ако всичко, което стана е истина? Е, тогава щях да имам нехаеща майка, мъртъв брат и зъл баща и щях да се самоубия по особено жесток начин за назидание. Нали знаете, сепуко.

Болката леко започна да напуска тялото ми. Плавен огън премина по мен и всичко се успокои. Леда, който се бе наместил по тялото ми беше изчезнал, а на негово място беше останало само мокро петно. Вселенските взимания се бяха оравновесили. Отворих уморено очи. Бях легнала на пода и се гърчех като глист. Надигнах глава и се огледах. Лиъм лежеше безжизнен на земята, а аз бях легнала върху гърдите му. Така нареченият ни баща вече го нямаше, а от присъствието му беше останал само един аромат на непрани от месеци чорапи. Нямах време да се гнуся или да запушвам нос, а и не исках. Направо се струполих тежко върху пода и заспах дълбоко. Явно умората си беше казала думата.

***

Нещо лепкаво и миризливо облиза носа ми. Мм, Аертон беше в къщи. Явно всичко наистина беше сън. Защо иначе хъскито ми е в къщи, ако не беше нещо като сън? Надигах глава. Наистина беше той, а аз шантаво как бях в леглото си. Супер, деня започваше добре, за разлика от ноща.
- Добро утро, Аертонн. Как си, момче? Хайде на разходка. - Ухилих му се сънено и се приближих към носа му за една от мокрите ни целувки. Той щастливо облиза устните ми и замаха с опашка. Явно се радваше, че съм будна, жива и съвсем тук. О, колко мило, Аертон. Аз също.
Станах от леглото и се завлачих към кухнята, но тя беше тъжно празна. Единствено паяците можеха да ми правят компания, защото единствено тях ги имаше. Наистина, какво ставаше ?
Вдигнах рамене и забелязах, че от пръстите ми излиза статично електричество. О, колко хубаво! Всичко беше истина!
Засмях се. Сякаш нищо нямаше значение. Всъщност вече абсолютно нищо нямаше значение. Но бях готова да се боря. Съвсем в буквален смисъл. Щях да отмъстя на баща ми за брат ми и целия ни провален живот.

Въздъхнах и затворих очи. Може би трябваше да развия способностите си, който може би дори нямам ... Изпънах гръб и прибрах ръцете си зад него. Така бях гледала по филмите. Така ангелите се възнасяха. Което стана и с мен, само че аз не бях ангел. Или бях?
Тънка синьо - червена линийка вятър обви тялото ми като водовъртеж. Всъщност, дори биеше на лилаво. Оставих се, защото нямаше смисъл да бягам от себе си и да се лъжа, че магия не съществува, като самата аз съм магия по нечии думи. "Вярвай в магията!" - ми каза Лим преди да издъхне. И вярвах. Борех се. За него. Усещах се сякаш се зареждах. Бях телефон, който се е изключил съвсем от липса на батерия и чак сега цветовете започваха да стават истински. Чак сега усетих яда, който ме обзе.
Край

Ще пиша още, стига да ми дойде музата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Каст Итънууд

avatar

Галеони : 50
Живее в : In the sky

Статистики
Интелигентност: 9
Опит: 10
Магическо развитие: 8

ПисанеЗаглавие: Re: Писанките на един отчаян шокохолик   Вто Май 17, 2011 6:43 am

Първа глава - Към Хогуортс, но побързайте, моля!

Първи септември беше ден, изпълнен с вълнения за всички ученици на магическото училище. Есенният примесен с мъгла въздух се нажежаваше всеки първи септември за вълшебниците. Младите магьосници си представяха белите, които ще свършат през годината, новите учители в училището, първокурсниците и словото на Хърмаяни, която зае мястото на Сивиръс Снейп. Бяха изминали седем години от онова изпращане на перон “Девет и три четвърти”, но сега Албус отново се вълнуваше като първият път. Чернокосият Сивиръс идваше да изпрати сестра си към старовремската академия. След това заминаваше в Румъния да си търси късмета като драконолог. Липсваха му напрежението от домашните, разгаданите случки и ... Роуз. Тя беше най - добрата му приятелка. Беше вярна съзаклятница в лудориите и една от малкото, на които вярваше.
Умислен за всичко това, Ал вървеше след семейството си. Както обиковено те заедно отиваха на перона, за да изпратят Лили Луна. Хари, Джини, Джеймс, Албус Сивиръс и Лили Луна Потър. Голямо и задружно семейство. Червенокосото момиче уверено и с разтуптяно от любов и вълнение сърце, вървеше първо пред семейството си. Тя нямаше търпение да види любимият си Скорпиус Малфой.
- Побързайте, хора! Нямам цял ден! - Изкомандва ги момичето и ускори крачка към целта. Сякаш нещо я теглеше към влака, сякаш отчаяно се нуждаеше от някой там. Влязоха в гарата и се устремиха към мястото за отпътуване. Любимият момент на красавицата предстоеше, а именно минаването през бариерата. Тя се огледа, затвори очи и вдиша дълбоко от хладният, но освежаващ въздух. Сърцето и се успокои и тя с нов ентусиазъм се затича към стената с наредени червени тухли. Вече беше на перона и виждаше как червеният влак енергично изпускаше пара. Потърси гаджето си с очи. О, ето го, но тя не го забеляза. Тихо, оставете я да търси! Не и казвайте къде е той! Огледа веднъж и върна сивите си ириси обратно по същия път.
- Няма го, сестричке! Отишъл е да учи в Дурмщранг! Няма да дойде! - Джеймс внезапно се изцепи. Не беше така. Ето го, ей там. Седи и също като приятелката си се оглежда и я търси с очи. Лили не искаше да го повярва. Но ... вярваше му ... Та той беше по - големия и брат, забога!
- Не! Тук е. След малко ще дойде и ще ме прегърне. Само единайсет без десет е! Ще видиш, че съм права, Джеймс! - Сопна му се момичето с някак тъжен глас и мълчаливо продължи да върви към вратата. Тя искаше да вярва, на това, което току - що каза, но не беше така. Буца заседна в гърлото и и тя едва забележимо наведе глава към обувките си.
- Лил, какво е станало? - Един нежен и приятелски настроен глас се извиси над сивите и мисли за живот без Скорпиус и сякаш ги прогони от червенокосата главица на девойката. Една нежна, приятелски топла ръка докосна рамото и и тя въздъхна тихо. Роуз единствена бе забелязала тъгата в очите на приятелката си.
- Джеймс каза, че го няма. - Проплака и малка сълза се стече по лицето и. Тогава чу познат глас.
- Лили Луна Потър! Защо плачеш?! Ще си размажеш грима, момиче! Не вярвай на брат си! Ето го младият Малфой! - Беше майката на Рон и Джини.
- Бабо?! Скорпиус?! Тук сте! А близнаците? - Усмивка грйна по лицето на младото момиче. - Тук е, Джеймс! Казах ти! - Тя му натри носа и той виновно отиде да се здрависа със току - що дошлият. Хари и съпругата му Джини също направиха същото. “Ах, този Малфой! Кара момичето ми да плаче! Още един грешен ход и гориш, приятелю!” - Главата на семейството наум заплаши момчето и го изгледа студено. Той не се харесваше нито на Хари, нито на Джини, нито на Рон и Хърмаяни, или дори на баба Уйзли, но те нямаха глас щом Лили си бе избрала точно него. Албус, Роуз и Хюго обаче бяха на друго мнение за разлика от Джеймс.
- Здравейте семейство Потър, семейство Уйзли. - Гадният мазен глас на Драко подразни ушите на всички и Роналд тихо прошепна нещо в ухото на Хари, от което Потър искрено се засмя. Звучеше като нещо от сорта на ” Този не се е къпал от седми курс! Да му подарим шампоан?” Обаче Хърмаяни го беше чула и го сряза с поглед. Рон замръзна на едно място и сконфузено се усмихна. - Чао Скорпиус. И да не забравиш - искам само отлични оценки! - Допълни вече към сина си и се обърна към бариерата.
- Чаоо! - Провикна се обаче веднага щом баща му се обърна, момчето му се уплези детински като накара дори и зачервеният от яд Хари да се засмее. Всъщност Скорпиус въобще не беше като баща си.
Червенокоска целуна родителите и братята си по бузите и после премина към Хърмаяни и Рон. Беше време да тръгват към училище. Да открият нови неща, да се запознаят с нови хора и да извършат нови пакости. Да научат нови неща и да открият още толкова много за себе си. Един звънец обяви, че е време за качване във влака.
- Чаооо! - Лили махна с ръка към семейството си. Те също.
- Бъдете умни, деца! Правете бели, но в нормите и разнищете нещата, който ние не успяхме. И не ви искаме тук преди Коледа! - Пошегува се Рон и намигна весело. Директорката не се качи след тях, защото щеше да отиде в училището с летящ автомобил. Точно като този, който Хари и Рон съсипаха в началото на втората си година там.
Младите магьосници се качиха във влака и намериха едно празно купе. Настаниха се в него и започнаха да си говорят. Чудите се за какво? Добре де, добре, ще ви кажа!
- Хора, прочетохте ли за покушението над Оливандър? Горкият, бил е съборен от черна магия. След това от магазина откраднали само една единствена пръчка. Мамка му, защо съм от този род? - Чернокосото момче се гневеше. Той не обичеше баща си особено много. Или по - скоро пряката връзка с Волдемор. Бууу. Защо се страхувате от него? Та той е просто черен маг, който е победим, стига да знаеш как!
- Прочетох го. Неприятно. Може би майка ви знае малко повече за това, Роуз? Имам в предвид - хора, тя е директор и сигурно знае от кого е извършено ... Да попитаме щом стигнем? - Лили се обърна шепнешком към приятелката си. Точно както и Скорпиус. Дали Хърмаяни наистина знаше нещо? Може би има и бегла идея кой има пръст в това?
- Нашите не знаят нищо, Лил. Дали е последовател на Волдемор? Не, не може. Минало е прекалено много време. А и да има такъв, то той ще е на възрастта на нашите ... или по - голям от тях. Не мислите ли като мен? - Хюго размишляваше на глас. Той обикновено мълчеше и просто гледаше тавана.
- Тихо! - Малфой се услуша. Звука наподобяваше стъпки. - Жена е и идва насам! - Извести ги и всички започнаха да ръкомахат и говорят силно за мъгалски рок звезди и куидични мачове. Трябваше да заблудят идващата. Напрежението нажежаваше въздуха до червено и караше сърцата на четиримата да подскачат като на уплашени зайчета в голямата и пълна с опасности гора. Точно такъв бе и Хогуортс сега - опасен, но и митичен, а митичното караше интересът да расте. Тогава на вратата се почука и Хюго отиде да отключи. Преглътна и пое дълбоко въздух. Бе готов за дуелиране. Щом отвори обаче, пред него седеше пълничка и усмихната жена, която буташе количка за десерти.
- Хю, имаш ли дребни? Моите са в раницата. - Роуз попита брат си видимо по - спокойна.
- Ти винаги ми крадеш дребните! - Възпротиви се момчето и ядно изгледа сестра си. - За мен винаги остават едрите! Не е честно. - Всъщност и двамата играеха театър за заблуда. Никой не трябваше да знае за какво говорят и какво точно мислят. Беше прекалено опасно.
- Е, ще купите ли нещо или да продължавам? - Магьосницата ги подкани и досадно огледа децата. Накрая те си взеха тиквен сок, шоколад, всякаквовкусови бонбончета и други лакомства. Жената си тръгна доволна от оборота. Щом Хюго заключи отново и седна на мястото си, шепота отново се възобнови.
- Опасно е, нека не казваме на вашите! - Подкани ги Скорпиус. И беше прав. - Може ли оранжевото бонбонче, Роуз? - Помоли я и се усмихна вежливо. Тя само изсумтя и му го подаде. То имаше вкус на карамел.
- Съгласна съм с теб, мили! - Каза Лили предъфквайки едно парче шоколад. - Към Хогуортс, но побързайте, моля! - Всички се засмяха леко задавено и млъкнаха.

Втора глава - Отново в училище

- Милиа Вайехо! - Извика едно тънко гласче и малко, бледо момиченце дотърча на стола, за да нахлупи голямата кърпена шапка. Тя поседя няколко секунди върху русата му главица със руси букли и се провикна:
- Хафълпаф! Маркус Снийп! - Момичето махна островърхата шапка и отстъпи място на синеокото дете.
- Слидерин, Снийп! - Веднага след като момчето седна на стола, гласа на шапката се чу. Това беше последният първокурсник. Щом Лили затвори очи, в ума и веднага изплува споменът за нейният първи учебен ден тук:
Разпределителната шапка се провикна към момичето и то весело посегна към нея, за да бъде разпределено. След малко размишления, тънкия гласец прокънтя и извести всички, че Лили Луна е приета в Грифиндор.
- Мило? Добре ли си? - Гласът на младият Малфой върна девойката в настоящто.
- Съжелявам! Спомних си моят разпределителен тест. - Отвърна и се усмихна вяло. Нейният тест го помнеха всички от семейството. Та тя беше принцесата на Потър! - Хайде! - Тя ги подкани навън да подишат малко чист въздух. Всички като послушни кученца я последваха по петите. Тя беше най - малка, но вече дърпаше конците.
- Обичам това място! - Скорп се провикна гонейки гаджето си. За него това беше дома му. Не искаше да идва лятната ваканция. Щом я настигна, тя обгърна врата му с ръце и нежно го целуна. Сърцата им тръпнеха сякаш в очакване на нещо. Кой ли бе убил Оливандър и имаше ли опастност за тях? Какво искаше от Хърмаяни? Опасен ли беше за нея и ако да, колко точно? Защо само една от пръчките липсваше? Тези въпроси преминаха през главата на момчето и то въздъхна. Нов проблем за разрешеване ги очакваше, а тепърва им предстоеше да се сблъскат с него.
Часовникът в стаята на момичетата звънна и ги извести за започването на новият ден. Роуз и Лили сънливо се надигнаха и запримигваха към прозореца. Двете се усмихнаха и скочиха от леглата едновременно да гласят раниците си.
- Билкология, Драконология, Древни Руни, Вълшепство, Куидич. - Потър на глас прочете програмата.
- Обяд, Защита срещу черни искуства, Грижа за магическите създания и ... Трансфигурация. - Уизли я допълни и двете се изкискаха.
- Дали мис Тюсонто ще ни даде домашно от първият час? - Днес беше първият ден на всички в Хогуортс и никой не мислеше за майстора на пръчки. - О, ето те Хедуик. Какво ми праща татко? - Совата влетя през прозореца и Лили я погали по човката и взе писмото от крачето и. Като разтвори пергамента, на него с красиви букви пишеше следното:

“Лили, съжелявам, че те безпокоя толкова рано, но реших да ти съобщя новините понеже си част от семейството! Албус и Джеймс заминават заедно за Румъния! По - големият ти брат е решил да напусне работата си в Лондон и да замине с Ал. Баба и дядо Уизли отиват на екскурзия с кораб до Европа. Липсваш ни много и нямаме търпение да дойде Коледа, но ти не се отпускай много! Учи и се забавлявай. Целувки, мама и татко!”

Момичето прочете писмото и набързо извади едно перо и пергамент и записа няколко думи:

“Благодаря за вестите, хора! Радвам се за всички. Нека намерят щастието си! Тук е хубаво, вие знаете. Ще уча и на края на срока ще получите хубави оценки. Обещавам тържествено! Вие също ми липсвате, но все пак вчера дойдох! Е, трябва да се оправям за училище. Благодаря за целувките! Връщам ви ги!”

После тикна навитият лист и отиде до прозореца на ръце със совата.
- Колко тежи това животно?! - Проплака и я пусна да лети. Чантите на двете бяха готови. Сега беше време за дрехите. Това беше любимата част на момичетата.
- Хайде, Хюго! Готови сме! - Най - накрая Роуз и Лили излязоха облечени.
- Време беше. Сега да вземем и Скорп и сме готови за закуска! - Саркастично отговори момчето и хвана кожената си раница. Погледна през прозореца и видя навъсеното сиво небе. Красота.
- Хей, къде е Голямата зала? - Някакъв първокурсник отиде и дръпна Потър за мантията.
- Не е ли прекалено грубо да дърпаш дама?! Попитай някой по коридорите, дребен! - Изкомандва го Лили. На нея ни най - малко не и се занимаваше със сополанковци като него.
- Потър, не бъди груба с момчето! - Познат и доста лигав глас подразни ушите на присъстващите.
- Съни Алистън. Дефектът на Грифиндор. - Каза Роуз и се озъби на русокосото момиче зад тях. - Парадираш със значката си, но не искаш да заведеш момчето до залата за закуска. Голям префект си, няма що! - Допълни саркастично и и прати още едно такова озъбване. Те мразеха Алистън от дъното на душите си. Тя винаги ги вкарваше в бели, а и постоянно се фукаше със потеклото си на принцеса и значката.
- Да тръгваме, хора. Не и обръщайте внимание. - Лил подкани приятелите си към една празна класна стая където щяха да чакат Скорпиус. Портрета се отвори и вътре влетя Хърмаяни.
- О, мамо! Какво да бъде? - Чернокоска определено беше в настроение за дразги.
- Ще се направя, че не съм чула с какъв тон ми говориш и направо ще продължа към важното. Идвам да ви кажа новата парола на Грифиндор. Тя е “Ред меджик”. Запомнете я и кажете на всички грифиндорци. Хайде на закуска! - Изкомандва ги и те с въздишки тръгнаха след нея. Не искаха да и се противят, защото тя беше доста добра и им даваше точки за всяко домашно или добро дело, а да и откажат, не беше особено добра идея. Те изкочиха през портрета и тръгнаха за закуска. Токчетата и на трите дами отекваха по широкия коридор и караха другите да се обръщат след минаващите. Те не обичаха особено да се разхождат с Хърмаяни, защото имаше опасност някой да ги помисли за нейни протежета, което всъщност не бе въобще така. По пътя срешнаха Скорпиус.
- О, Малфой! Връщай се с нас! - Каза му директорката със захаросан глас, а Лили го целуна по бузата.
- Здравейте, госпожо! Как сте? - Той се помъчи да изглежда заинтерсован, което въобще не беше така.
- Ама тя е наистина опасна! - Роуз прошепна в ухото на Хюго. Той само кимна не много ентусиазирано и поздрави приятелят си с една широка усмивка. Той също му отвърна с това.
- Казаха ли ти паролата на дома ти? Ако не - “змийчета”. Запомни я! - Русокосата жена го погледна сериозно в очите.
- Ние сме дотук! Отиваме да припомняме. Чао. Ще закусим с остналите от вчера сладкиши. - Уизли набързо разкараха майка си и се устремиха към класната стая с отличията.

Трета глава - Обезпокояващи вещи

“Нещо им става на тези деца! Какво ли са намислили? Защо отидоха в празната класна стая? Дали не са се забъркали в нещо лошо? Дано не е нещо прекалено опасно. Няма да си простя, ако пострадят. Та те са моя кръв и плът! Е, добре де, не кръв и плът, но са ми племенници! Ох, както и да е, ще пиша на Хари! Може би е открил нещо за нападението над Оливандър и магазина и магическата пръчка. Дано е някоя нескопосана банда за въоражени грабежи.” - Директорката вървеше и мислеше. Походката и беше бавна, смела и уверена, но всъщност това беше само начин за прикриване на емоциите. Всъщност в главата и се въртяха адски много и разбъркани мисли, а сърцето и се разкъсваше между идеята да напусне поста и да стане домакиня. Така щеше да зарадва Рон и децата, но пък какво щеше да прави по цял ден? Въздухът по коридорите беше доста наситен на прах и мръсотии. Хърмаяни извади пръчката си и замахна с нея. Изведнъж от нея повя приятен, свеж вятър и прочисти миризмата на застояло. Жената се усмихна и тръгна към кабинета си. “Ох, де да имах магическа пръчка и да можех да оправя проблемите с нея ... Тъпа Хърмаяни, та аз имам пръчка! Е, не мога да поправя нещата с нея, но и това е достатъчно, нали?” - Помисли си и се усмихна на мисълта. Усмивка не е точното наименование на това по лицето на директорката. Може би сянка на усмивка или нещо такова.
- Госпожо, добре ли сте? - Гласът на Съни Алистън я извади от мислите и.
- Да, да, Съни! Ти не си ли на закуска? - Ухили (или по - скоро озъби) и се и момичето продължи към посоката, в която бе тръгнало. От джоба и падна един намачкан пергамент и Грейджър се наведе чевръсто да го вземе. Щом го отвори, прочете:

“Сестричке, направих отварата, за която ме помоли. Да направиш многоликова отвара е лесно. Само остават космите от оная гадна директорка и ще разбереш всичко, което ни трябва за убийството на семейство Потър и отрочетата им. После аз ще ги намеря и ще ги обезвредя. Отварата ще ти бъде донесена в събота. В един през ноща отиди на прозореца в общата стая на Грифиндор и чакай Кагай да ти донесе колета с пратката. Само не ми е ясно как ще влезеш в кабинта на онази кучка, но за новият наследник на Лорда сигурно ще е доста лесно. Всъщност татко каза, че не само ти си черна магьосница. Аз също имам кръвта на Волдемор. Всъщност казах му за плана ни за убийство и той се реши да ни помогне. Колко хубаво. Внимавай някой да не открие писмата ми, защото ще станат големи проблеми ако ни надушат. И още нещо - пробвай да изтраеш онова копие на Джини Уизли още малко и внимавай да не я убиеш предсрочно. Няма да е приятно. Имам и още едно притеснение - ами ако някой разбере, че зная кой уби Оливандър и открадна пръчката и за кого, за да ги обърка? Чао и стъпвай умно!”

“УОУ!!! Тези Алистън са опасни! Няма да позволя на никого да нарани семейството ми!” - И се телепортира до кабинета си където извади лист и перо и написа нещо на приятеля си.
“Хари, открих нещо! Става напечено, затова трябва да се срешнем още днес! Ще нося пергамента, за да видиш! Чакам те в четири и половина след обед на кафене “Мидичка” в Лондон! Искам да се срешнем в мъгалският свят, защото там е по - спокойно и най - важното - безопасно. Не закъснявай, защото ще се ядосам много!”

После свирна на совата си, Ерол и върза писмото на крачето и, а после погали перцата и с пръст.
- Лети като вятъра, Ерол! Това е важно. - Даде и последни напътствия и я пусна да лети. Щом отвори криле и запърха, директорката въздъхна удивена от красотата на полета и. За разлика от старата Ерол на Рон, новата птица на Хърмаяни не се губеше и не падаше изнемощяла по средата на пътя. Тя беше и доста по - бърза от старата. Жената отмести погледа си едва след като совата се изгуби от полезрението и и погледна към големият стенен часовник. Тик Так. Той тихо тиктакаше и безмилостно крадеше ценно време на Хърмаяни. Оставаха само още два часа и половина до срещата на двамата приятели от детинство. “Дали е видял писмото си вече?” - Запита се жената и седна на катедрата, за да се зарови до гуша в документи и проблеми, който всъщност въобще не бяха важни и да забрави това, на което беше вниманието и. “Административни глупости.” - Помисли си свитата на стола жена и въздъхна немощно. Трябваше да работи, но сега по - важни проблеми крадяха вниманието и. Защитата на сем. Потър, на учениците и учителите, на училището и владенията му.

Четвърта глава - Среща с Хари

- Четири часът е! - Пискливо отбеляза кукувичката на часовника и Хърмаяни скочи удивена от течението на времето. То минаваше толкова бързо когато си затрупан с проблеми ... Тя замахна с пръчката си и всички документи от бюрото изчезнаха като то остана празно. После със едно единствено заклинание направи своя двойничка, която да седи на прозореца и глупаво да гледа през него. Още веднъж замахна и се телпортира в Лондон. Щом стигна, се огледа изплашено. Никой не трябваше да я вижда. Повървя малко и стигна кафе “Мидичка”. Там вече на една отдалечена маса я чакаше Хари. Щом го зърна, жената вдиша дълбоко и издиша. Как щеше да му каже какво е открила? Дали щеше да и повярва? Огледа се уплашено. Погледите на всички мъгали там я изпиваха. Тя седеше на едно място и се мъчше да се успокои. Тогава подухна лек есенен ветрец и разроши русата и коса. Почуства се освежена, уверена и тръгна към масата.
- Хари? - Плахо попита и седна на свободното място срещу него. - Съжелявам, че те извиках, но намерих нещо важно. Заповядай! - Без да каже нищо, тя му подаде измачканият, мокър и обгорен по краищата лист, който все още седеше навит на малко рулце. Той погледна с онзи сигурна - ли - си - в - това - ? поглед и протегна ръка през масата, за да го вземе и прочете. При подаването на пергамента, той глухо изскърца в бледите ръце на мъжа, сякаш тихо простена и Потър зачете размазаните редове и ненаредените ръкописни букви на момчето. Четейки го, магьосника правеше разни учуден, ядосани или дори насмешливи физиономии.
- Не прави такива гримаси, Хари! Странно е, но така само ще възбудим интереса на хората тук. - Хърмаяни го нахока и той ядно погледна към нея, а после отново върна погледа си към листа.
- Ама тук пише, че има двама наследници на Волдемор и момчето знае кой е убил Оливандър! Как е възможно? Кой е той? Ще го издиря с помоща на Министерството на магията! - Гнева се надигаше у мъжа. Никой не можеше да убива или наранява семейството му!
- Не, няма да го направиш! Така те ще разберат и ще се прикрият! По - добре не прави нищо! - Магьосницата помоли приятелят си да не предприема крайни мерки. Тя сама можеше да хване ученичката и брат и. - Децата също ми изглеждат подозрителни. Дали са разбрали нещо? - При тези думи сърцето на събеседника и съвсем заби лудо. Та това можеше да им коства живота! Я стига, Хари! Вие тримата правехте същото като беше малък, а и те не знаят нищо! Все пак са твои деца! Те са умни и владеят магията отлично!
- Трябва да тръгвам! В замъка ще се осъмнят, а ти не вземай прибързани мерки! Ще помисля за добър план и ще ти кажа. И, моля те, не казвай на Джини. Говори с Албус и Джеймс за помощ. Четирима са повече от двама! Чао! - Тя беше изпълнила мисията си и трябваше да се прибира, а и бяха минали вече два часа от идването и.

Пета глава - Докато директорката я няма

Следобедът беше влажен и някак сив, което накара четиримата да останат в училището. Есенното слънце водеше ожесточена борба със безизразните, сиви и дъждовни облаци. То ту се показваше победоносно, ту срамежливо се скриваше под обвивката. Едри капки вода се ронеха и почукваха по прозорците. На Лили и хрумна нещо.
- Да огледаме кабинета на Хърмаяни! Може би ще открием нещо! - Идеята я беше връхлетяла съвсем неочаквано. Обикновено гениалните планове така и хрумваха - от скука, от сивота. Роуз се огледа дяволито, за да види дали някой ги слуша, и щом разбра, че са съвършенно сами, тя доволно извика:
- Моля?! Лили, ще ти кажа нещо, което казвам рядко! ТИ СИ ГЕНИАЛНО ТВОРЕНИЕ! - Тя беше въодушевена. Щеше да разбере всичко или по - скоро почти всичко.
- Ааа! - Въздишка на изненада се откъсна от устните и. Поредният спомен бе излязал от чекмеджето, в което стоеше и бе я налазил. Сега тя виждаше малко червенокосо момиченце, което щастливо бягаше и се радваше на новата сова на баща си.
- Татко, татко! Как ще се казва? - Весело изписка то.
- Хедуик, Лили. Като мъртвата ми сова. - Отговори Хари и продължи да се занимава със птицата.
- Тате, разкажи ми за нея! - Момичето попита и продължи да бяга.

- Ей, Лили!!! - Споменът бе изчезнал така тайнствено както и се бе появил. Бе оставил лъвицата в неведние. Какво щеше да стане оттук нататък? Как щеше да се стече животът в Хогуортс на четиримата герои?
- Ох, извинете. - Усмихна се отвеяно и се загледа в тавана на общата стая на Грифиндор. Защо? Защо тези спомени, натикани дълбоко в прашасал буркан, излизат сега? Защо чак сега Лили си ги припомняше? Какво искаха те от младата вълшебница? Всъщност никой не знае. Портретът на Дебелата дама се отвори и плахо изскърца под тежестта на нечий яд. Префектката Съни Алистън влезе и смразяващо изгледа седящите в стаята деца.
- О, събрание на загубеняците! Съжелавам, отивам си в стаята. - Каза тя и сви по коридора към стаята. Потър, видимо разярена я проследи с поглед, който казваше “Готова съм да убия човек!”.
- Лил, нека да вървим. - Роуз нежно ухлади страстите у приятелката си и взе седящата на фуьойла мантия невидимка. Двете момичета я наметнаха и в миг станаха невидими. Излязоха през портрета, като накараха Дебелата дама доста да се почуди кой е минал през нея.
- Шшшт ... - Роуз изшътка на приятелката си, която звучно си пое въздух. Двете се устремиха два етажа нагоре, към кабинета на Грейджър. Минаха покрай няколко средновековни рицарски одежди, доста голямо количество старовремски врати и около милион снимки, портрети и посери на учители, директори и завършили вече известни ученици. Момичетата спряха пред един цветен плакат на куидичен отбор, за да си починат. Двама от играчите се гонеха за нещо, а после единият се спъна и падна. Това напомни на децата, че скоро щяха да започнат да се занимават и с куидич. Ох, тази година щяха да се скъсат от учене, а и купата на домовете опредлено трябваше отново да бъде взета от “Грифиндор”. След кратката почивка, червенокоската кимна и двете бавно и леко продължиха към целта си. Изкачиха и другият етаж и прекосиха коридорите, но идвайки насам бяха преминали през Почтибезглавия Ник, което оставяше трайни студени тръпки по кожите на двете ученички. Вече бяха пред кабинета на Хърмаяни.
- Влизаме ли? - Попита Уизли, а Потър сигурно кимна. Огледаха се и натиснаха позлатената брава на вратата, щом видяха, че около тях няма никой.
- Странно. Стана прекалено лесно. Дали е тук? - Почуди се чернокосото момиче и направи някаква странна физиономия.
- Не знам, но нека побързаме. - Кимна Лил и двете се допряха до водоливника.
- Шербетово лимонче. - Явно беше предимство майка ти да е директор тук.

Шеста глава - Неочакваните идеи и хрумки на една директорка

Водоливника се обърна и двете момичета се оказаха лице в лице с две Хърмаяни. Два чифта ледено сиви очи се впериха в момичетата щом две изящно руси глави се обърнаха към вратата.
- Красота! - Измърмори Лили и се ухили на директорката. Нещо изпука и в миг клонинга на жената изчезна. Сега останаха само трите - Лили, Роуз и Хърмаяни.
- Защо сте тук? - Студено ги попита магьосницата и двете петокурснички се спогледаха.
- Амии ... - Заекна Потър, но приятлката и я прекъсна:
- Дойдох да ти поискам малко пари, мамо. - Излъга дъщеря и и по лицата на двете момичета се разляха лъжливи, но изящни усмивки. Изглеждаха като от списание. Мъгалско списание за дома.
- Хмм ... Мисля, че не разбрах за какви пари става въпрос. - Този път Грейджър разбра какво правеха и реши да продължи играта. Поне си мислеше де.
- Ами галеони ако е възможно. - Провлачиха момичетата и се ухилиха.
- Стига сте лъгали! Знам защо сте тук и не съм особено доволна от това! - Русокоска не беше във възторг от идеята двете ученички да търся из нещата и. Особено ако ставаше дума за нещо важно и опасно като новият наследник на черният Лорд и Съни Алистън. - Какво търсехте точно, момичета? Знам, че знаете за нападението и се опитвае да разберете всичко, но е прекалено опасно. Ние със Хари, Джеймс и Албус също търсим, но Джини, Рон и баба ви и дядо ви не трябва да научават. Знаете ли, викнете Скорп и Хюго. Ще си помогнем взаимно, а и ще знам къде сте и какво става със вас. - Идеята, внезапно озарила Хърмаяни, се стори блестяща на момичетата и изхвърчаха набързо като само кимнаха, щом чуха “пъкленият” план. Според тях само така щяха да разберат нещо за това, което се случваше. На вън небето беше сиво, безизразно. Все едно току - що беше загубило близък приятел и се беше пременило в черните си, облачни дрехи. Въобще цялата природа беше в тъмните краски на идващата зима. Скоро студа щеше да заскрежи блещукащите прозорци на замъка, щеше най - безцеремонно да заледи течащите поточета. Земята щеше да застине под снежната прегръдка на зимата, дните до Коледа щяха да се изнижат в учене и писане на домашни. Лили въобще не изглеждаше весела от това. Идвайки студената зима, всичко познато, обичано от момичето щеше да заспи и да се събуди за нов живот чак на пролет. Но нека говорим точно за онзи скучен и сив, като всичко навън, следобед. Двете момичета отново покрити с мантията невидимка кръсосваха коридорите, отивайки към общата си стая. Отново същите плакати, движения на снимки и портрети.
- Не им ли омръзва на тия хора това еднообразие! - Промълви тихо Роуз и замахна с пръчката си, за да предизвика два сандвича от кухнята. Двете момичета не бяха хапвали от сутринта. Чиния с два красиво подредени сандвича долетя от кухнята, мина през коридорите и се намести в ръцете на Уизли. Петокурсничките се усмихнаха и бързо протегнаха ръцете си към храната, след което тя беше изядена за части от секундата. После върнаха чинията и с нови сили и малко подозрение, се отправиха към стаята на “Грифиндор”, където брата на едното момиче и гаджето на другото, тихо обсъждаха и премерваха възможностите да избягат преди Хърмаяни ядно да влезе през портрета и гласът и да разбуди всички задрямали в общата стая на дома си.
- Ред Меджик! - Гръмко извика Потър и двете красавици влязоха. Прекосиха коридорите и завиха към стаята.
- Тук сме и мама знае, че знаем за Оливандър! Иска да си помогнем взаимно. Какво и става на тази жена?! - Промърмори и се просна на дивана, който просто извика оглушително “Ауу!!! Внимавай момиче!”. Това също беше дело на директорката. На нея наистина и бе омръзнало постоянно да сменя мебелите на грифиндорците. Всъщност това бе проста магия за говорищи вещи. Така те напомняха на децата, че също имат чуства и ги боли.
- Ух, проглуши ми ушите, скапана купчина възглавници и прожини! - Сряза го момичето и го сръга на което мебела отговори с ядно изскързване.

Седма глава - Да срешнеш Честър Лонгботъм отново

- Кой мислите, че го е направил? Дали е някой, който познаваме? - Питаше Роуз по пътя за директорският кабинет. Освен това тя разпалено ръкомахаше сякаш, за да увеличи страха на другите. Те почти бяха стигнали до целта си. Още едно движещо се стълбище и вече щяха да се взират във водоливника.
- Скръц! - Изстенаха старите стълби сякаш, за да известят, че идват, и пренесоха четиримата на другият етаж.
- Шербетово лимонче! - Измърмори Лили и тайният вход се отвори. Бандата влетя без да чука и изненада седящите вътре, а именно Хърмаяни Грейнджър - Уизли и ...
- Честър! Боже мой, какви ги чепкаш тук! О, колко ми липсваше! - Роуз се разпищя и овисна на врата на момчето, след което и Лили последва примера и.
- Леле, ама ти завърши, но си тук отново! О, колко се радвам да те видя! - Двете момичета така добре се допълваха ...
- Здрасти и на вас, хора. Сядайте. - Подкани ги и им посочи столовете. - Мина толкова време, приятели. Нямате си идея колко се радвам! Жалко, че не можах да дойда по - рано за тържеството. Имало е пудинг, и понички, и торта, и супа от шоколад, и тиквен сок, и огнено уиски за преподавателите! Е, пак ще бъдем заедно, въпреки че сме малко поразредени. Джеймс и Албус ще ни липсват в редиците, но и без тях ще се справим, нали? - Силата на Честър бяха обясненията. Ама съвсем честно. Можеше с часове да ти обяснява кой филм е гледал или как се включва пералнята, например. А и радостта му да види приятелите си, беше близка до тази на едно мокро куче да види топла постелка.
- Е, Чус, как е да си голям? - Попита Хюго и се ухили.
- Да, Чус, как върви живота? - Чус беше прякора на момчето и цялото училище му викаше така.
- Ами, момчета, - Роуз и Лили го изгледаха кръвнишки, но той продължи без да им отдава голямо значиние. - ще преподавам трансфигурация тук и ще съм новия ръководител на Грифиндор. Изпратен съм от любопитството си и любовта към училището, директорката и вас. Всички сте записани за часа, нали? - Ухили се и прегърна приятелите си. - Соуу, разбрах, че знаете нещо за Оливандър и така нататък. - Зададе въпроса си направо. Да, и това беше черта от характера на младия мъж. Той беше толкова първосигнален, толкова искрен, че Грифиндорци го обичаха страшно много. Беше син на нескопосания бивш учител по Билкология Невил Лонгботъм и красивата бивша хафълпафка Аля - Карина Сатто, която се омъжи за баща му веднага след като завърши седми курс с отличие. А самото момче имаше страхотно детство и беше грифиндорски префект от класа на Джеймс. След като завършиха двамата, префектската значка отиде в ръцете на Алистън, която беше третокурсничка по него време. После две години беше работил за Министерството, но работата нещо не се харесваше на човека и той напусна, заемайки мястото на Карла Брус, трансфигураторка и ръководител на бившият му дом.
- Оливандър, значи. Всичко от вестниците. Но все пак сме Потър, Малфой и Уизли на втора и си имаме нюх за такива работи. Помниш ли Джена Бейкъф преди две години? Поредица от по няколко лоши оценки за нас, котешки косми в носа, слухове, котешки кални стъпки ... Оказа се, че била зоомаг и решила да ни дразни, защото Хърмаяни ни била леля и майка. И тези ще ги намерим, не се безпокой, Чус. Все пак Лили е с нас. - Обясни Роуз и побутна преподавателя с лакът, хилейки.
- А ти какво знаеш, Мамо? Нищо не казваш. - Хюго изгаряше от любопитство.
- Е, Съни Алистън, милички. Новите - наследници - на - черния - лорд. - Изговори последното изречение накъсано. Пет по ред въздишки се откъснаха от устните на другите и пет шокирани погледа се забиха в Хърмаяни. - А вие тръгвайте за Голямата зала, че трябва да съобщя на учениците за Чус. - Петте статуи станаха машинално и още по машинално се задвижиха по каменния под, сякаш с помощни колелца. Но никой, никой не можеше дори да усмисли глупавото предпоследно накъсано изречение, камо ли да повярва дори за момент на това.

И по това ще пиша, отново когато ми дойде музата.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Каст Итънууд

avatar

Галеони : 50
Живее в : In the sky

Статистики
Интелигентност: 9
Опит: 10
Магическо развитие: 8

ПисанеЗаглавие: Re: Писанките на един отчаян шокохолик   Вто Май 17, 2011 6:44 am

Стихове разни


Сълзите напират, а не мога да плача ...
Нали съм голямо момиче -
да съм силна е нужно ...

Но ... сърцето не спира да ме подсеща,
че разума е нищо пред
сърцето биещо силно!

Аз искам във черно да бъда облечена,
да бягам във тъмна гора.
И сълзите да не крия вече, и сърцето свободно
да диша ...

Обичам те, моя мъка черна! Обичам с бутилка да те заливам!
И ако мога - сестра кръвна ще бъда.
Ще служа послужно, със сълзи черни в очите,
защото ... те обичам жестока!

Искам мастилени сърца да рисувам,
покапани с водка. И роклята черна да ме следва,
да тича със мене. Свободна!
Необезпокоявана да обича.

***

Честито - поредната умряла нервна клетка!
Може би дори последната ...
Не е ли смешно - очите са разширени,
кръв в сърцето не навлиза вече!
И в дробовете, кислород не влиза
само дим цигарен ги изпълва ...
Всичко - замъглено, всичко - обезмислено, ОТНОВО ...
И вече не обичам, и вече не живея ...
Нормално - всеки някой ден умира,
но нужно ли е в толкоз мъка
тялото да се топи ?!
И нужно ли е душата в дим да се затрива ?!
И нужно ли е да тече червено от очите замъглени ?!
И нужно ли е да живеем в толзок самота,
щом умираме накрая и нищо не остава ?!
От нас, от изминали години и забравени моменти ?!
Остават само начупени предмети и
угарки от цигари тревни ...
А дробовете черни след това разлагат се в земята.
Черно в черното отива, вярно ...
Но нима се свършва с нас накрая ?!
В ада всички пак горим ...
Като угарки от цигари
накрая всички си седим ...

Аз умирам, топя се в тишина.
Аз съм загубена, пропаднала душа.

Ръката твоя силно стискам
и кръв от кожата тече.
Искам нещо да загатна -
няма смисъл да живееш,
за да страдаш на земята,
защото пак ще страдаш ти накрая,
но във Ада!

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Писанките на един отчаян шокохолик   

Върнете се в началото Go down
 
Писанките на един отчаян шокохолик
Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Академия Гримуолд :: Фън, Фън, Фън. :: Литература-
Идете на: