На кафе?

Кафенето беше винаги препълнено с хора. Таванът му беше стъклен и прозорците му бяха в повечко. По тях винаги се стичаха капки дъжд, но това не пречеше на посетителите на кафенето да се усмихнат до уши и да се правят на щастливи. Въпреки, че повечето от тях идваха тук, просто за да откажат ужасно горчивото кафе на работата си с извинението „ О не, благодаря, но вече пих! “ , имаше и хора които наистина обичаха да се мотаят тук. Повечето прозорци на кафенето гледаха към парка за който вече ви разказах. Дами с вързани на кокове коси и строги очила с дебели рамки седяха и четейки някакви документи отпиваха от порцелановите чашки с високо вдигнати малки пръстчета. Или пък тийнейджъри се наливаха с кафе за да продолеят махмурлукът, който ги беше налегнал след поредната пиянска вечер. А може би имаше и възрастни лелички с розови жилетки, подобни на тази на проф. Ъмбридж, който идваха следобяд за да пият чай и да попрекаляват с Британският акцент.