Не показвам лицето ти, а най горещото ти желание !

Глава 1ва

* Миранда седеше на ъгъла на леглото си и се клатеше напред - назад. Никой не я разбираше ... тежки сълзи се ронеха от кристално сините ѝ очи, а черната коса закриваше половината свито на кълбо тяло. Навън нощта бе ясна - на небето имаше много звезди и луната гледаше прозореца зад един облак. Лекият повей на вятъра галеше земята и пръстите му съвсем леко докосваха бялото лице на Миранда. Тя изхлипа звучно. Тогава на вратата се чу силно блъскане *
– Излизай от там! * Чу се груб женски глас отвън * Ще вечеряме! Хайде, ако не искаш да останеш гладна и днес! * Продължи да крещи грубата жена. Миранда се разтрепери...тя мразеше тази жена *
– Изчезвай, чудовище такова! * Развика се чернокоската и хвърли една чаша по затворената врата. Стъклото се разби на малки парченца, които се пръснаха по целия под на тъмната стая. Отвън се чуха бързи стъпки...явно жената се беше отдалечила. Тогава Миранда се сви още повече понеже стомахът ѝ не ѝ даваше мира. * Няма да ѝ направя това удоволствие..* Каза си момичето и се изправи в цял ръст. Тя беше висока и слаба, а черната ѝ права коса стигаше до кръста. Беше боса и облечена с бяла рокличка до коленете. Миранда със свити юмруци отиде и се облегна на перваза на прозореца. Погледна звездите и очите ѝ пак се наляха със сълзи които сякаш се бояха да се излеят. Никога не плачи...каквото и да става... тя се сети за думите на баща си. *
– Тате...тате къде си!? Защо ме остави... * Явно момичето беше изпаднало пак в едно от тези състояния когато мислеше само за ужасяващото си детство което така и не искаше да приключи. Все пак тя беше само на четиринайсет, имаше още много да изживее и това я плашеше защото не искаше да си помисли какви още злини могат да ѝ се случат. Бащата на горкото дете бе умрял преди един месец и я беше оставил само с мащехата си. Сега двете деляха огромната къща, а Миранда не искаше да излиза...не искаше да доближава онази отвратителна твар която трябваше да приеме за своя майка. Вятарът избута кичурите коса от бледното лице на детето и сега се виждаше чипият нос и кристално сините очи, които биха могли да те пронижат като с нож. Тогава момичето защляпа с босите си крака, целите в прах, защото стаята не бе чистена от повече от 2 месеца...стигна до един голям гардероб и го отвори леко. Вътре беше пълно с дрехи, но тя ги избута и извади едно дълго, здраво въже. После отиде в средата на стаята и завърза въжето на един пирон който стърчеше от земята. Пусна го през прозореца и с треперещи ръце започна да се спуска по него...все по-надолу, все по-надолу...докато босите ѝ крака не докоснаха зелената трева. Момичето пусна плахо въжето и ръцете ѝ пак се успокоиха. Вятарът се беше засилил, както и гладът в стомаха на Миранда. Тя тръгна по поляната, която сякаш нямаше край. Луната осветяваше пътя на момичето ...

2ра Глава

Миранда въпрвеше...вървеше...вървеше. Не виждаше нищо около себе си и луната ѝ беше единствения ѝ пътен знак. Вятарът се беше засилил, а часът беше почти един след полунощ, но това не притесняваше чернокоската. Близо до тяхната къща нито имаше други хора, нито каквито и да било други същества. Просто беше просната на средата на едно неокосено и много неподдържано поле без никаква растителност по-висока от тревата, която по междувременно беше изсъхнала и жълто-зелена. Миранда стигна до едно шосе, което за през ноща беше застинало в твърда тишина. Имаше една разнебитена спирка, а от другата страна на шосето беше пълно с къщи, хора, окосени дворчета. Миранда обичаше да седи и да гледа как живеят неизмъчваните от живота хора. На другата сутрин момичето, иска-неиска щеше да дойде на тази спирка за да отиде в новото си училище. На вид тя беше някъде към осми клас, така, че щеше да влиза в гимназия. Хайде, връщай се... говореше си на ум тя. След малко спорене със себе си, Миранда се изправи и с бавни стъпки се върна до къщата си.
Когато погледна часовника беше точно два след полунощ, а звездите така и не искаха да угаснат. Мащехата на момичето си беше легнала, а Миранда така и не можеше да заспи. Просто гледаше белия таван изписан с пукнатини, пирони и петна.

– СТАВАЙ! СТАВАЙ ! - Крещеше се пред вратата
– Ставам, ДОРИС! - Кресна на свой ред Миранда. Тя знаеше колко мащехата ѝ мразеше да я наричат с истинското ѝ име. Предпочиташе Дори, но момичето нямаше да ѝ огоди и за това. Тя се отви бавно и като погледна счупения часовник на стената видя, че е едва седем и половина. Облече се набързо с поредната черна рокля и едни групи каубойски бутуши, които едвам изрови, среши дългата си коса и излезе от стаята. . .

Няколко любопитни погледа попаднаха на лицето на Миранда веднага щом тя се появи на спирката. Опитваше се да ги пренебрегне, но не успяваше, защото очите бяха толкова упорити. Слънцето грееше весело, а облачетата бяха бели и съвсем малки. Миранда отметна косата от лицето си и опита да вдигне поглед, но не можа. Явно никой не можеше да приеме, че тя е просто една странница. Накрая големия син автобис я спаси от това неописуемо унижение и тя се качи. Не седна, а стоя права чак до училището. . .

Голямата зграда с фонтанчетата в двора я гледаше от високо. И сякаш на Миранда не ѝ стигаха отвратителните оцъклени очи на тези плитки същества наречени нейни съученици, а пък и слънцето не искаше да спре да свети така приветливо, а небето отказваше да се заоблачи и Миранда да може да се скрие в облаците като в сиво одеало, така, че никой да не може да я види. Момичето погледна объркано програмата си, докато няколко човека седнаха върху нея, защото не я видяха. Накрая успя да разбере къде е кабинетът по химия. Стана от олющената пейка на която беше седнала и влезе в училището. Всички си говореха, вълнуваха се за първия учебен ден, запознаваха се...а Миранда просто ги гледаше и се чудеше какво ли щеше да е ако беше на мястото на един от тези „ коне с капаци “ както тя ги наричаше. Може би щеше да е хубаво да си нормален поне за малко...а може би не...

Миранда отвори вратата на кабинета по химия и по погледа на учителката разбра, че е закъсняла. Всички очи се приковаха мигновено в нея и тя сведе поглед...
– Госпожица Гошуок? - Увери се учителката.
– Същата... - измрънка Миранда
– Седнете. Да не се повтаря. - Издекламира госпожата и посочи един от най-задните чинове. На вид учителката не беше много нормална...косата ѝ беше черна и много бухнала, цялата беше увита с шалове, а очилата ѝ бяха с обиколка по-голяма от тази на екватора. . .

След като Миранда успя да спре да гледа странната госпожа, отправи поглед към прозореца. Повечето прозорци бяха покрити с тежки пердета и това правеше обстановката още по-задушлива, но от това което Гошуок виждаше...навън беше слънчево, приветливо и топличко. Всичко се обръщаше срещу горкото момиче днес. После Миранда реши да огледа съучениците си и като по чудо да намери някой/някоя нормален/нормална. Но уви! От едната ѝ страна седеше една русокоска която бъзикаше нещо по телефона си и правеше балончета с дъфката си. От другата ѝ страна имаше един зубър с очила по-големи от тези на госпожата. Пред нея имаше някакъв с руса коса, обаче тя реши да спре да се разочарова от всички около себе си и да отправи внимание към урока, който така или иначе щеше да научи в къщи.

ЗЪРРРРР !! Звънеца би оглушително и пронизително и Миранда излезе последна от стаята след като почти всички успяха да я избутат или настъпят. Черната ѝ коса стигаше почти до коленете след като момичето беше навело глава. Усети, че не може да издържи повече в задушливата обстановка по коридорите, пълна с идиоти и реши да излезе. С бързи крачки тя мина покрай свъсения пазач и излезе на големия двор. Огледа се - там не беше по-празно отколкото вътре и това изнерви момичето още повече. После очите ѝ попаднаха на едно приветливо местенце под голямо, разлистено дърво. Тя седна там и сложи чантата до себе си. Извади програмата и зяпна дребните печатни букви. Рисуване...чудесно Помисли си тя след като успя да разчете размазаните от печатната машина знаци. След като успя да се оттърси от всичко около себе си погледна небето и се загледа в пухкавите бели облачета. Опита се да различи форми..видя няколко птици и един опосум, но противният звън, който известяваше началото на часа я откъсна от мислите ѝ. Тя извади друго смачкано листче и се опита да разбере как да стигне до класната стая по рисуване. Качи се на втория етаж и се озова в кабинет 202. Вътре бяха същите противни хора, които бяха и в часа по химия. Миранда вървеше с наведена глава и зяпаше програмата си, като в една ръка държеше моливите си, а в другата програмата. Обаче без да иска се блъсна в един чин и моливите ѝ се разсипаха. Тя побърнза да ги събере без да вдига поглед към подигравателните погледи отправени към нея, но тогава до своите ръце видя нечии други, които явно се опитваха да ѝ помогнат. Вдигна поглед и кристално сините ѝ очи попаднаха на едно ... момче. Тя спря да мисли докато го зяпаше. Всички гласове около нея заглъхнаха...всички светлини угаснаха...Здравей, аз съм Уен! чу отдалечен глас тя. След като това изречение бе повторено тя се оттърси от унеса си и осъзна, че това прекрасно същество, всъщност говори с нея.
– Д-да..аз..аз съм Миранда! - Момичето протегна ръка и се здрависа с Уен. Той беше...неестествено висок и кльощав. Косата му беше руса и имаше крив бретон. Единствено той явно беше нормален от целия клас. Беше облечен с разкопчана бяла риза, а под нея черна тениска.
– Хей..ъм..искаш ли да седнеш тук?! - Попита той и посочи празното място до себе си, но Миранда веднага реши, че прави това само от съжаление. Възвърна предишната си мрачност и седна на празния клатещ се стол. Времето навън пак стана прекалено хубаво за настроението ѝ. И двамата извадиха листове...всички рисуваха по темата освен Миранда. Тя не можеше да се примири с факта, че принуждават изкустворо и му слагат граници в нелепите теми поставени от учебниците. Обаче господинът явно не се интересуваше много от това защото излезе две минути след започването на часа и остави осмокласниците сами. По едно време Миранда отметна черната си коса и плахо погледна Уен. Явно и той не беше особенно отворен. За разлика от целият ѝ клас. Тогава една дъвка прехвърча и се оплете в косата на чернокоската.
– ЕЙ РОНДА! - Провикна се груб глас.
– Ъм..аз съм М-миранда.. - Неохотно се обърна момичето и махна дъвката от косата си. Погледът ѝ се разля върху един ужасен русокос мазник, на който се бяха залепили всички сухи кифли без пълнеж.
– Повече ми допада Ронда!! - Кресна той и залепи втора дъвка на косата на чернокоската.
Тогава Уен стана и се приближи до побойникът
– Ъм..и-има ли проблем?? - Попита го спокойно той без никакво явно намерение да се заяжда.
– О..ооо..гледай ти! Страховитият УЕН ще ме набие, така ли?? Така ли?? - Досадникът стана и се оказа, че е почти до кръста на Уен. Обаче все пак русокосият нито го удари, нито му се подигра. Миранда беше вдигнала поглед и не можеше да повярва на очите си. Някой все пак се интересуваше от нея. Тогава Гошуок реши да поеме нещата в свой ръце.
– Моля те Уен..зарежи го.. - Каза тя и дръпна за ръката русокосият, обаче се оказа късно защото ниският го фрасна и то яко. Уен се наведе и разтърка окото си.
– Виж няма смисъл от.. - Опита се да каже русокосият, но последва втори удар в стомаха.
– ХЕЙ..КАКЪВ ТИ Е ПРОБЛЕМА ПОДЯВОЛИТЕ!? НЕ ВИЖДАШ ЛИ, ЧЕ МОЖЕ ДА ТЕ СМАЧКА КАТО ХЛЕДБАРКА, ТИ СИ МУ ДО КРЪСТА!! НИЩО НЕ ТИ Е НАПРАВИЛ! - В стомаха на червенокоската се беше пробудило някакво зверче което ревеше неуморимо. Сети се за подигравателните погледи, за смеха...за пръв път изпита омраза към човек с който се е запознала преди 10 минутки. После изведе Уен от стаята и взе малко лед от машината в коридора. Сложи 3-4 кубчета в една кърпичка и ги даде на Уен, а той ги сложи на окото си.
– Мерси... - Измрънка той
– Аз трябва да ти благодаря. - Каза Миранда и го погледна. Тогава в корема ѝ зверчето беше заменено с пеперудки. Тя се ококори така, че очите ѝ почти не изпаднаха. Винаги когато видех майка ти ...чуствах пеперудките!! Миранда се сети за думите на баща си. Значи това е...това е ... любов...

– О, не...- Каза си тя бавно
– М-моля? - Не разбра Уен и погледна учудено с едното си око, след като другото беше притиснато с няколко твърди бучки лед.
– Аз трябва да тръгвам! - Почти извика в лицето му чернокоската и избяга надоло по коридоре, без да знае на къде отива. Училището беше напълно ново за нея, така че тя тичаше на където ѝ видят очите, сякаш някой я гонеше. Но не. Уен беше останал до машината за лед сам с невероятното си объркване. Тя му беше помогнала, а после беше избягала. Нито тя, нито той разбраха какво точно е станало, но сега за Миранда единственото най-важно беше да избяга колкото се може по далече от този..ангел..или дявол.
„ Дишай...дишай...“
Крещеше на себе си тя, на ум. Накрая стигна до един среднодълъг самотен коридор. От лявата му стана беше само кабинета по музика, а от дясната ниска вратичка с обелена боя. Явно беше заключена защото никой не я остваряше. И все пак Миранда реши да опита. Отметна дългата си черна коса и тръгна бързо към вратата. Натисна дръжката, чу се силно „ ЩРАК “ и вратата със скърцане се отвори. Миранда плахо огледа стаята с прекалено сините си очи. Накрая прекрачи прага и затвори вратата след себе си. Стаята беше малко помещение обаче с много предмети.
„ Какво е това за бога...“
Миранда отвори вратата, излезе навън и погледна табелката на кояро пишеше „ КИЛЕР“ обаче вътре очевидно, не беше нищо подобно на килер. Миранда влезе и затвори вратата след себе си. Стаичката беше квадратна и до три от стените беше долепен по един старинен голям шкаф, чийто край се виждаше точно преди началото на ниския, скосен таван. На четвъртата стена, намираща се срещу вратата имаше голям прозорец с дръпнато зелено, раздърпано перде. А пред него клатещ се стол. Ако видие стаята щяхте мигновено да си помислите, че сте в някакъв филм на ужасите, но не и нашата героиня., Тя с любопитство отвори всяко едно чекмедже на шкафовете в които намери всякакви старинни книги. Накрая намери интересно на вид тефтерче. Беше черно и нямаше нито дума написана на корицата му. Миранда го взе и тъкмо да седне на клатещия се стол, чу звънеца. Изруга гласно и излезе от „скривалището“ си...

Часът по математика беше изключително скучен. Чернокоската не можеше да откъсне мислите си от хубавото тефтерче, което беше зарязала на стола в онази стаичка. Обаче мислите ѝ рязко се отклоника както ѝ погледа ѝ ... веднага се спряха на една прекалено висока и слаба момчешка фигура, седяща точно пред нея. Загледа се в русолявата му коса, потъмняваща в краищата и времето неусетно минаваше, а усмивката ѝ растеше. По едно време той се обърна към нея с поглед тип „ Хайде де!“ Миранда изправи гръб и го погледна недоумяващо. После той погледна нагоре, а след като тя проследи погледа му...да. Учителката се беше надвесила над нея със свирепо изражение. Тогава Миранда установи, че учителката я е карала да стане на дъската от поне десет минути, а тя само е зяпала Уен.
– А-аз..и-извине..- Обаче тогава се чу звънеца. Учителката тъкмо вдигна пръст за да нахока Гошуок, но тогава тя взе кафеникавата си чанта и изхвърча през вратата без да подозича, че някой ходи след нея. Затича се, а кифлите по кориодра я зяпаха с отвращение.
– Хей от цирка се обадиха, клоунът си иска прическата обратно! - Крещеше една блондинка облегнала се до парното, а след като го каза всички около нея избухнаха в писклив, досаден смях. Миранда ускори крачка, почти се затича...и ето, че беше в онзи коридор. Отвори скърцащата врата, обаче усети, че има някой зад нея и рязко се обърна. Но нямаше нищо...почти. Щом чернокоската се затръшна вратичката след себе си, зад ъгъла се появи русолявата глава на Уен, а любопитните му очи обходиха коридора, като накрая се спраяха на вратата от където се чуваше скърцане на стол...
„ Влязла е в килера? Дали ще е грубо да вляза...?!“
Мислеше си той...