Оценете РП!

Тя вдигна въпросителния си поглед към Дейвид и леко се зачуди. Изглежда, че ѝ допадаше и мислеше, че ще са добри приятели. Да се надяваме. Първото нещо, което ѝ дойде на ума беше, че вече ще има с кой да върши пакостите си, но после се замисли, че най-накрая може да си има истински приятел, с който да споделя мъките си.. колкото и тъжно да беше, че е от мъжки пол. Все пак знаеше, че ще се разберат.
- На колко си години? - тя успя да измрънка нещо с тихото си гласче, опитвайки се да завърже все някакъв разговор.
- Тринайсе. - отвърна Флинт леко раздразнен от въпроса ѝ, понеже не обичаше да го питат за възрастта му.
- Аха. - отвърна тя тя и се заподскача в кръг. Учуден от нея той я гледаше приковано, но накрая си каза, че няма какво да губи и затова се присъедини към нея. Скачаха наляво и надясно, докато не се умориха.
Тя го хвана за ръката и го дръпна нанякъде, а Дейв я последва, опитвайки се да се сети къде точно отиват. Излязоха от палатката, макар и боси по тревата и Мери-Джейн развърза балончето, което по-рано си беше взела. Подаде му го и се усмихна с най-лъчезарната усмивка, която можеш да видиш от нея някога.
- Заповядай. - срамежливо зачерви бузи и се пльокна на тревата. Бренън я погледна с един от неговите странни погледи и на ум си мислеше „Какво очаква сега.. Да ѝ благодаря ли?“, но всъщност му се искаше да каже поне едно мерси. Е, нея я устройваше всякак и общо взето ѝ беше все тая какво ще ѝ каже, въпреки, че искаше да се сприятелят. - А по между другото, да, все още не знам в кой дом съм, но силно желая да отида в Рейвънклоу. Дано... - допълни тя и се загледа в красивото небе.
По едно време забеляза нещо розово, навлизащо в полезрението ѝ. Това беше нейния подарък за Дейв. Той отлиташе нагоре към безкрайното царство. Джейн се намуси и го погледна с гадна гримаса. Той изобщо не беше оценил това ни най-малко. Или може би беше, но тя не го забелязваше?
- Виж какво направи! - викна Мери разсърдено. Очите ѝ се насълзиха. Със сигурност вече Флинт изпитваше поне малко вина, макар и да беше за такава простотия. Естествено, първото, за което се сети беше „Как може да ми се сърди за такава глупост?!“
- Извинявай! Не го исках.. - каза виновно той и се изчерви. Досега не му се беше налагало да е мил с момиче – особено по-малко от него. Все пак момчето беше разбойник, който нямаше никакъв респект към момичетата. Но с нея беше различно. Такова малко и сладко същество – как да не му се извиниш. Като уточним, че хлапето никога не се извиняваше. Веднага след като нежното момиченце чу думите му в мига сълзите спряха да текат от вече зачервените ѝ очи.
- Н-наистина ли? - заекна тя и избърса дясното си око. Не ѝ се беше случвало да плаче за такава глупост от 9 години насам. Тя винаги приемаше нещата с надсмешка, но явно наистина е искала този балон да е първия му важен спомен от нея. Е, няма нищо – всички правим грешки, а и той не е искал.
- А-ами .. д-да.
- Тогава предполагам, че нямам какво да направя по въпроса. - отвърна надменно Картър и дори сама не разбра какво прави. Имаше чувството, че си играе с Дейвид, но просто съвестта ѝ, чистата ѝ съвест не можеше да я спре. Тялото ѝ действаше на своя „глава“ и си правеше каквото поиска. Тя стана от тревата и тръгна към палатката. Влезе през ниското отворче и това огромно помещение отново лъсна пред погледа ѝ. Хлапето бързо се придвижи към едно дървено легълце със сини завивки и лека-полека съблече рокличката си. Остана по розови гащички и едно симпатично бяло потниче. Изобщо не искаше да се навлича повече в тая жега, затова просто се просна на леглото и се зачете в книгата, която по-рано беше започнала.

Мери дотича до другата стая и видя, че Дейв е заспал. Бузките ѝ станаха още по-алени щом видя сладкото му изражение докато е в унесено състояние. Тя обичаше да гледа хубави, kawaii неща. У тях например ( в Лондон ) тя имаше едно котенце на име Луна. Едно мъничко, беличко и мно-о-ого пухкавко. Адски си го обичаше.. Та да не се отклоняваме от темата. Погледа го около 5 минутки и реши, че е време да отиде да си върши нейните си неща. Върна се на дървеното легло и се разрови из багажа си. Извади някаква красива кутийка, която беше изработена от бук. Бавничко я отвори и засвири една нежна мелодия. Lilium. Тя обожаваше мисълта, че може всеки ден да слуша това невероятно произведение колкото пъти си поиска, макар и понякога да ѝ писваше. Не, кого залъгвам. Тази песен никога не ѝ писваше.
След като известно време се послуша на музикалната си кутия тя я постави обратно в багажа и премина към съществената част. Извади едни червени къси панталонки и черна тениска. Лекичко и внимателно се облече, понеже не обичаше да бърза. След това взе две ластичета и си върза косата на две сладки опашки от двете страни. „Ще изляза да подишам малко чист въздух.”
Картър отново се озова в нормалния свят, където палатката изглеждаше просто като една дрипа. Нищо повече. И най-хубавото беше, че когато си помислеше какво всъщност има вътре – ѝ ставаше по-добре. Докато вървеше към величественото куидично игрище тя си мислеше за случката с Флинт. Явно поне малко му е станало виновно. Ами тя? Какво направи? Каква наглост. Само как му обърна гръб и то заради тази простотия. „Такъв съм инат. Какво става с мен?” – имаше да се пита.. Докато вървеше натам забеляза някакви деца горе-долу на нейната възраст как си играеха. Изглежда се разбираха много добре. Дали някога щеше да промени надменния си характер и все пак да се сприятели с Бренън? И това имаше да се пита...
И в крайна сметка очакваше да срещне някоя жива душа тук. Някой, с който да може да си поговори нормално. Нали все пак беше нова, всъщност не познаваше никой друг освен съ..палатника си. Все някой щеше да срещне. Ами дали можеше да се види с някой от Българския куидич отбор? Тя викаше на абсолютно всеки техен мач. Обожаваше ги!
Мери-Джейн забеляза няколко магазинчета и бръкна в джоба си. Опита се да усети някой друг галеон, но не. Нищо. Празнота. "Уф.." - както винаги си въздишаше профилактично. Е, нищо не ѝ пречеше да поразгледа малко. Тръгна натам със смела крачка, оглеждайки се на всички страни. И както си се беше обърнала наляво.. Изведнъж..
- Ъъ. Извинявай. - някакъв строг мъжки глас се обади някъде над нея и очите ѝ на мига се уголемиха. Какво за бога? Тя вдигна поглед нагоре и видя висок мъж. О боже. Не. Чакай. Това не може да е истина.
- БРАНИСЛАВ ВЪЛКОВ!!! - извика Картър със всичка сила при вида на известния куидичен играч. - Т-т-ти си ми любимия играч от любимия отбор!!! О, боже, това наистина е БРАНИСЛАВ ВЪЛКОВ! - викна тя още веднъж и го прегърна тъй силно, че той горкия не можа да си поеме въздух.

Очите ѝ заблещукаха като искрици сред най-тъмния мрак. Точно тези малки неща я правеха бегранично щастлива. И то от .. от .. Нейния идол.. Зави ѝ се свят и тя не знаеше от какво точно. След малко се усвести и вдигна погледа си към високия куидичен играч.
- Благодаря ти! – викна отново момиченцето и прегърна Бранислав. Много обичаше да ѝ подаряват всякакви джунджурийки. Тя имаше една молба за него. – Хей, би ли ме развел из куидичното игрище? Никога досега не съм го виждала!
- Доообре! – отговори той лигаво и я хвана за малката ръчичка. Къдриците ѝ се люшкаха напред – назад, докато се опитваше да настигне големите му крачки. Вече бяха тръгнали към големия стадион, а докато подскачаше, Картър си развяваше трикольора, в знак на думите; „Аз съм им най голямата фенка! Не можете да ме победите. Никога.” – на.. нещо такова. И тя самата не знаеше на какво, но все пак беше символично.
- Ето това е входа. – обяви Вълков тържествено и посочи някаква голяма порта, в началото на която имаше най-различни магазинчета за снаксове, безалкохолни и сладки. Нейното личице грейна и усмивката ѝ стана все по-широка. Мери леко дръпна блузата му и го затегли натам.
- Ще си купя пуканки! – заяви момичето и се почеса по главата. Затича се към бутката и докато отиваше натам вадеше галеони от джоба си. Галеони ли? Нищо. Вярно, че нямаше никакви парички. Всичките ѝ бяха заровени някъде надълбоко в багажа. Сопна се и се върна при своя идол. – Д-да.. Нямам никакви пари. Е, тогава да влезнем направо вътре.
- Добре. – той кимна и двамата отидоха баш на игрището. – Искаш ли да те повозя на метлата?

Веднага след този въпрос момиченцето се ухили и кимна удобрително с глава. Бранислав призова метлата си с Акцио и двамата се качиха. Заобиколиха обрачите няколко пъти, а после направиха няколко кръгчета във въздуха. Тя се чувстваше на седмото небе.. В същия момент някаква сова – изглежда неговата долетя до там, носейки някакъв бял пли. Той спусна метлата на земята и отвори писмото. Плъзна поглед по редовете и пак го затвори. Сломено се обърна към Мери и ѝ заяви;
- Аз.. трябва да тръгвам. Ще тръгвам. – той отмести буйната ѝ черна коса и я целуна по челото. Момичето се намуси и го гушна за последно, но силно, а след това просто наблюдаваше как бързо се отдалечава, възседнал метлата си. Картър тръгна към палатката си, за да види какво прави Дейвид. „Уф. Заболяха ме краката” – нещо си се оплакваше на ум и вдигна левия си крак. Събу единия кец, а после направи същото и с другото краче. Зашляпа с босите си ходила по току-що окосената зелена морава, докато не стигна до раздърпания ѝ подслон. Захвърли обувките си някъде и влезе вътре. Троп-троп. Чуваше се тупкането на стъпалата, докато клатушкайки се Джейн отиваше в стаята на съпалатника си. И що да види всъщност? Няма го.
- ДЕЙВИ? – изписка момиченцето и то доста стресирано, докато се оглеждаше за него. Отиде до кухнята – нищо. Нейната стая – нищо. Къде за бога е тоя човек? – ГОСПОДИНЧО! Къде си?! – викаше тя на всички страни, опитвайки се да привлече отговор, но единственото, което получаваше беше тишина. Надгробна тишина.